Evtim Djerekarov

От китарен и електротехнически опит, мога да кажа следното: -True Bypass означава, че когато ефекта не работи, сигналът от китарата минава от входния жак, през механичен ключ, към изходния жак, и така получаващата се верига е напълно изключена от останалата част на ефекта. Също, това често означава, че когато ефектът е "байпаснат", входа на самия ефект (вътрешната схема на ефекта) е окъсен към земя, а не влиза там китарният сигнал, за да не се създава паразитен сигнал, който би могъл да се прослуша в чистия байпас сигнал. -Добре изпълнения електронен байпас почти не променя звука, но ако навържете последователно множество ефекти, неблагоприятните неща се наслагват и накрая се получава сигнал, който има твърде малко ниски честоти (поради многото последователни HighPass филтри на всеки вход на ефект) и е ненужно ошумен от няколкото последователни буфери. -True Bypass e доста подходящо решение за ефекти, които нямат голямо усилване (модулационни ефекти, ехота и т.н.) но не е много подходящо за high gain ефекти като овердрайв и особено дисторшън педали, понеже когато ефектът е включен, често се получава нежалана обратна връзка през самия ключ, и ефектът започва да пиши и да се самовъзбужда. Според мен, най-добрия True Bypass би бил с реленца, но това не е много battery friendly решение. -Ако китарният кабел е добър и капацитетът му не надхвърля 300-400 пикофарада, не мисля, че той указва някакво лошо влияние върху звука, което да ни пречи. -За мен, най-добре е, ако имаме ефект, който не е True Bypass, като първи ефект след китарата (или пък свирим с активни адаптери), след което можем да наредим няколко TrueBypass ефекта. Така ще сме сигурни, че захранваме ефектите от нискоимпедансен източник и е твърде вероятно да се отървем от всички нежелани ефекти. Дори "пищенето" при овердрайв/дисторшън тру-байпас ефектите вероятно ще изчезне, понеже ще захранваме входа на ефекта от нисък импеданс и така, няма да е много вероятно сигналът от изхода да може лесно да се прослуша във входа.

С това заглавие и графика изглежда, доста Half-Life сте играли! Поздравления, звучи много добре! Графичен поздрав:

И аз мисля, че трябва да стане поне една страничка. Сега стои като от първите страници на начален учебник за пиано (освен ако наистина не искаш да напишеш педагогическо упражнение).

Понеже отдавна искам, (а и blr ме съветва) да си взема двойна цедка, но точно толкова настойчиво го отлагам безкрайно във времето, изпилих долното дъно на една от моите непотребни двудънни двойни цедки с крема-диск (по-скоро бих го нарекъл крема-дупчица). Нормалното дъно, малко излезе от цедката, като приложих налягане от машината, правейки си кафе, но за щастие опря в дъното на ръкохватката, та няма опасност да изскочи, а и сега имам цедка с максималният възможен обем, който ръкохватката би могла да позволи, което си е удобно (най-малкото, никога няма да ми опира кафето в душа). Понеже дупките на "нормалната" по-вътрешна стена на крема-цедката по принцип са малко по-широчки отколкото на стандартна "не-крема" двойна цедка, сега на дъното на чашата остават и мъничко частици от кафето, но аз по-скоро предпочитам така, понеже така се замаскира иначе леко по-киселия вкус на последната глътка кафе на дъното на чашата (някой може да обясни този феномен, ако е наясно с причините). Така да се каже, като има малко кафени частици на дъното, на мен лично последната глътчица ми е по-"кафена" и смятам това за по-добър завършек на напитката, отколкото необичайно киселеещият остатък, който ми се получава иначе. Направих си в нея едно 45-грамово кафе (от около 13-14 грама суровина), и да ви кажа, друго си е с двойната цедка! Първо, че кафето тръгва по-късно в сравнение с единичната, второ - вкусът е още малко по-добър, а изсветляването не започва толкова рано. Сега бих казал, че в общи линии не го различавам от вкуса, който усещам, като отида в Domani и си поръчам кафе на място - ако си взема и хубава мелачка, вероятно разликата съвсем ще изчезне. Сега забелязвам, че каймакът е малко повече и ми е някак си по-лесно, да го изкарам по-тъмен. Ако е прекалено тъмен (чрез още допълнително подгряване), вкуса завива в малко по-прегоряла посока, макар пак да остава хубав. За мен, при ето такъв, до малко по-кафяв цвят каймак, се получава идеалният вкус от Espresso Vivace, с доста балансиран горчиво-кисел вкус, с все пак преобладаване на горчивото, и най-важното, с онзи характерен оттенък, който напомня на... ами, на кафе, не знам как по-точно да го опиша. Без значение, дали говорим за еспресо, турско кафе или кафеварка, ако има този оттенък, като цяло кафето е приятно за пиене. Ако го няма, тогава можем да си говорим за кисело или горчиво, за карамелено или с прегорял или бобен привкус, но нещо ще липсва. Като го има този характерен вкус, някак си, се наслаждаваме именно на "кафения" вкус, а останалите параметри подчертават това или онова качество на суровината. Снимката е взета почти веднага след екстракцията, за да няма време, каймакът да потъмнее чувствително от седене. PS: Изглежда, не си въобразявам, за киселичките последни глътки, вижте: https://coffeeforums.co.uk/showthread.php?19824-Sour-last-sip https://www.home-barista.com/tips/last-sips-of-my-espresso-are-unbearably-sour-t16575.html

Не изглежда твърде тъмен, но не е и светъл. Само може би имаш някаква корекция на бялото на това, с което снимаш, което прави цялата картина малко бежова.

Едва ли каймакът може да се каже, че е прекален, щом е извлечен по естествен начин. Като цяло, видеото изглежда впечатляващо. Просто, ако ползваш Espresso Vivace и каймакът ти стои жълт или леко оранжевее, вероятно температурата е малко по-ниска, от необходимата за кафяв каймак. Сега, ако водата съвсем ври, каймакът, макар и кафяв, става малко на парцали (къса се, като пиеш, не седи така равномерно - мазен) и като цяло малко се предобря работата, става по-особен вкуса. Но ако всичко е наред, за постигане на оптимален еспресо вкус, според мен каймакът трябва да е по-скоро кафяв, може да оранжевее, а може и да е като цяло кафяв, но с малко тъмнооранжеви ивици (така, като че ли поне на мен ми е най-вкусно). При по-ниска температура, каймакът още от началото си излиза по-скоро жълтичък, до леко оранжевеещ. За цедката ти писах, защото моята ръкохватка не е bottomless и ако е мокра, водата в нея й пречи да се загрее до над 90-ина градуса (понеже се изпарява), което води при мен, до малко по-обикновен вкус и по-светъл каймак. Когато цедката и ръкохватката са ми съвсем сухи и нагрети, първото кафе излиза точно както го искам.

Изглежда много апетитно, но ми се струва (ако чашата ти е 50-на грама) че изтича с почти 1/3 по-бързо, отколкото трябва, а и че каймакът светлее от по-раничко. Опитвал ли си, като щракне термостатът, да доподгрееш още 7-8 секунди с бутона за парата, за да видиш, дали няма да излезе малко по-тъмен. Моят опит показва, че трябва, ако пуснеш вода (при извадена ръкохватка) от машината, малко да си се вдига пара (без да ври) от водата, за да е температурата около точната. Също, винаги като пускам кафета наново, съм си изчистил цедката още от предишния ден, и я оставям в машината да си загрява с нея, и не я мокря въобще, а направо си пускам сутрешното кафе със суха и нагорещена цедка/ръкохватка. Забелязал съм, че има разлика.

Поздравления за ъпгрейда! Прави ли ти впечатление сега, как вкуса на кафето е още по-далече от познатия автоматен кремадиск вкус, с по-подчертани аромати, тъмен и малко шарен (понякога на петна) каймак и бих казал - характерна еспресо горчивина, която е силна, но не е неприятна. Вероятно сега всички кафета ще започнат да ти излизат по-малко кисели.

Ако и запояването е толкова внимателно колкото сглобяването, ще бъде един изключително добре изглеждащ усилвател.

^^ Какво е това преносимо осцилоскопче?

^Вероятно класически и чалга музиканти .

Идеите са интересни, може и да се комбинират (датчик на Хал за педала, оптична или цифрова реализация на потенциометъра и т.н.). Засега направих оптичното уа, остава да го сглобя както трябва, но това ще стане някой по-свободен ден, а и да посвиря малко с него, че да има какво да покажа - досега никога не съм свирил с Уа. Но главната идея беше, да може да бъде Drop-In replacement за съществуващи уа педали с потенциометър - а това засега май може само с оптрони/цифрови потенциометри да се постигне.

Ами, много хубаво си звучи, според мен, поне по това, което демонстрираш.

The Holy Grail Super Lead bus:

Eее, много е добре! Имаш много пъргаво и приятно за слушане свирене, особено на солата.

Много приятно!

Това се явява офтопик малко, ама тия теми са като теорията, че усилвател трябвало да има много ниски изкривявания чак до 20 kHz. Как ги чуват тия хармоници на 40 и 80 kHz не знам.... Казват, с космите, с мустаците. А може би с гъза - като във вица - само п*рди и се ослушва .

Който и вариант да избереш (аз предпочитам чекмедженца на стена), гледай първо, чекмеджетата (или там, каквото е) да са изработени от по-гъвкав материал, за да не им изпотрошиш дръжките, както стана с едно от моите сглобяеми полски чекмеджета.

Добре, че никой все още не се е появил да каже, че звучи най-натурално .

След известен размисъл, стигнах до схема, която може разумно добре да имитира характеристиките на специализираните потенциометри и има прилична температурна стабилност: Идеята е следната. R3 е нашият фоторезистор, до който приближаваме или отдалечаваме светлинния източник, когато работим с педала. Стига да води до горе-долу линейна промяна на напрежението в желаните граници, вместо делителят може да е всякаква схема (светлинна, индуктивна, датчици на хол и т.н.). R3 в моя случай се променя в границите 3-11 килоома, но както и да се променя, винаги делителят R1/R2/R3 може да се преоразмери (и да се остави вариант за донастройка чрез тример/и). Другият делител R5/R6/R7 създава две референтни напрежения, които условно могат да се нарекат VrefHigh и VrefLow, между които искаме да бъде ограничено изходното напрежение (за да не излезем от диапазона на допустимите съпротивления на оптроните, които ще управляваме). В моя случай, това са напрежения ~4.15 до ~4.85 волта, но за всяка реализация могат да бъдат различни. Хубаво е, когато те не са твърде далече от половината захранващо напрежение, за да не се принуждаваме да ползваме Rail-to-Rail операционни усилватели, а и за да имаме известен аванс от напрежение в двете посоки. Добре е и да не са твърде близо, защото тогава ще имаме температурни / offset / drift проблеми. Моите са малко близичко, но така съм изчислил делителите за "потенциометрично-оптронната" схема. U3 ограничава изходното напрежение до не по-ниско от VrefLow, а U1 го ограничава, до не по-високо от VrefHigh. Особеност на схемата, е че между двете звена (след като напрежението е ограничено "отдолу"), има плавноограничаващо звено, реализирано чрез повторителя Q1, който на емитера си има VrefLow - ~0.65V и червеният светодиод. Може би ще е дори по-добро решение, да се вземе напрежение някъде от "средата" на R6 (да се раздели на два резистора), и вместо светодиода, да имаме още един транзистор, свързан като диод, и последователно на него, някакво опитно установено съпротивление. Ролята на тази ограничаваща верига е, да имитира характеристиката на специализираните потенциометри, преди напрежението да бъде ограничено отгоре от U1. При по-слабо светещ "педален" светодиод и употреба на ОУ с JFET входове, двата делителя биха могли да имат още по-голямо съпротивление, за да може схемата да има още по-ниска консумация (показаната схема черпи около 1-2 mA, но с малко мислене и подходящи ОУ, мисля, че може да се стигне до 400-800 uA). Характеристиката на изходното напрежение спрямо входната величина, за три различни температури (10, 30 и 50 градуса по Целзий) е показана тук: Обърнете внимание на приликата й с показаните по-рано характеристики на уа-уа потенциометри:

Благодаря за споделеното. Имаш ли информация за ефектите от стареене на фоторезисторите? Моето разбиране, което ползвам като отправна точка за схемата, е следното: - Стареенето на два фоторезистора с близки параметри, осветявани по един и същи начин, би трябвало да ни доведе отново до два фоторезистора с близки параметри. Освен това, в това приложение, не ги осветявам силно, а достатъчно, че да си менят съпротивлението в рамките на 2-100kOhm. - ООВ е задължителна, за да имаме относително линейна промяна на характеристиките, освен това температурните зависимости би трябвало да са подобни при близки параметри, което би трябвало да означава, че ООВ ще компенсира и тях. - В схемата има тримери, които позволяват, ако е необходимо, добалансиране (в рамките на около 50% на характеристиките на двата тримера). За приложение като Уа-Уа, не е необходимо съвършенство в тази насока, просто трябва общото съпротивление да не се изменя извън някакви допустими рамки (би било лошо, изходното съпротивление, или изходното ниво на уа-то да се мени от позицията на педала). - Има немалко LDR компресори, което би трябвало да означава, че оцветяването е приемливо малко, особено за приложения като Уа-Уа. Не знам дали съм прав, но горните съждения ми се струват що-годе логични. Ако имаш по-подробна информация и опит, ще се радвам, да споделиш.

С помощта на новата машинка за измерване, направих тези 4 оптоизолатора, които два по два имат доста близки параметри: Тук съм измерил параметрите на 20-ина оптрона, от които съм избрал тези (липсващите), които са били достатъчно близки. Ето и един поглед вътре в "гърлото" на машинката за измерване. Стените на тръбичката са така хамалски надрани неслучайно - когато бяха гладки, отразяваха светлината и я фокусираха повече е центъра на отвора, поради което измерванията бяха по-ненадеждни. С местене на фоторезистора по повърхността на отвора се менеше измерваната величина. Сега ефектът е в рамките на около 1% - пренебрежимо малък. Възможно е дори да се направи оптрон, който има един източник на светлина и два приемника, но засега не успях да измисля достатъчно надеждна миниатюрна кутийка за целта. Сега обаче чрез тример на два от четирите светодиода, може идеално схемата да се балансира, така че в средна точка, да имаме точно 50К съпротивления и на двете половини. Въоръжен с инструментчето за измервания, вече мисля, че мога да направя схема с ООВ, която гарантира линейна промяна на съпротивленията на фотоелементите, така че да се държат съвсем като линеен потенциометър. Това би било много полезно, понеже във веригата, създаваща управляващото напрежение, комбинирано с тримерите за нагласяне на горна и долна точка на педала, сега могат да се добавят в подходящ делител диод с малък (Si, Ge) пад на напрежение и "късо" коляно, и такъв (LED) с голямо коляно, така че точно да се моделира изменението на съпротивлението, както е при специализираните Уа-Уа потенциометри (бързо първоначално нарастване на напрежението, и последващо намаляване на нарастването при линейна промяна на входния параметър).

За да могат що-годе надеждно да се измерят характеристиките на фоторезистор, трябва да имаме: -Надежден (постоянен) светлинен източник. -Осветяване силно и затъмняване (може би неколкократно) преди измерването. -Известно изчакване, преди да се стабилизира стойността. За да е по-лесен процеса, си направих едно ето такова приспособление: Вътре, нещото което свети е светодиод, чийто ток (съответно, яркост) се наглася с потенциометъра. Чрез ЦК ключето може да избираме между максимална яркост, пълна тъмнина или зададената с потенциометъра сила на светлината (погрижих се, токът през светодиода да е доста постоянен, с много малко температурно отклонение). Нещото, което стърчи на двете жици е това, в което се слага фоторезистора - вътре има клеми, в които можем докрай да вкараме елемент дори с доста дълги крачета. Процесът е следния - взимаме нашия фоторезистор, слагаме го в "стърчащото нещо", и го притискаме на равна повърхност (За да дойде повърхността на фоторезистора на равно с челото на приспособлението. След това взимаме нещото, и го опираме в кутийката така, че светодиода в нея, да свети точно срещу него. След това няколко пъти, да кажем за по секунда, прещракваме много светло/тъмно с ЦК ключето, и накрая го поставяме на позицията за измерване, чакаме няколко секунди да се стабилизира стойността и измерваме. В клеми на кутийката, които не се виждат на снимката, се свързват микро/милиамперметър и омметър, настроен на диапазон, да кажем 200 килоома. Така би трябвало, да могат да се снемат параметрите доста по-бързо и надеждно.

Снех характеристиките на двата оптоизолатора, които представляват оптичния "потенциометър": Вижда се, че съпротивлението на елементите има нещо-като-логаритмична зависимост от тока през светодиода. За да получим (относително) линейна зависимост, трябва токът да се променя логаритмично спрямо входната величина (позицията на педала). Освен това, двете характеристики (едната - увеличаваща се, другата - намаляваща) трябва да се пресичат, на около 1 микроампер, и това не трябва да се променя с повече от 10-25% за приемлив температурен диапазон (например 10-50 градуса по Целзий). Поне за мен разработката на такава схема с компенсация представлява известно предизвикателство. Имам няколко по-успешни варианта (на симулации) но все още не съм сигурен в тях. Вие имате ли опит с такива схеми?

Не знам, дали ще е вечно, но дори нещо да се наложи, да се смени, едва ли ще е скъпо колкото потенциометър за уа-уа. Известна сложност представлява това, че в средно положение (50+50К) токът през всеки от светодиодите трябва да е около 1 uA, но той плава доста с температурата. Ако стане 3 uA, то около средно положение, потенциометърът ще изглежда като 33К, не 100К. Сега мисля достатъчно надеждна схема с температурна компенсация, за да могат параметрите да са ОК в широк температурен диапазон.