N.V.C

Запояването, разбира се, иска известно практическо умение. Ще опитам да опиша някои основни принципи: - температурата на поялника да бъде достатъчно висока (но ако е прекалено висока, ще се вижда, че флюс и припой прегарят прекалено бързо) - повърхностите, които се запояват и човката на поялника да бъдат почистени механично (ако трябва изстъргани) предварително - периодично поялникът се почиства, изтрива, ако се натрупа прегорял флюс и припой - желателно е това, което се запоява (например проводник) първо да бъде калайдисано и след това да се запоява където трябва - добре калайдисаното място изглежда блестящо, с равномерен тънък слой припой При запояването: - първо натискаме и търкаме (за добър температурен контакт) с върха на поялника мястото на запояване, докато се загрее - после допираме тинола - трябва да има достатъчно флюс при запояването - ако припоят се прегрее без достатъчно флюс, повърхността му става матова, а не блестяща след застиването Трябва да се пазят близки пластмасови части да не се разтопят. При рязането на изолация на проводник да се пази да не се нарани повърхността на метала. За всеки припой, в зависимост от състава му, има някаква препоръчвана температура.

Да споделя нещо по тези въпроси, тъй като също се занимавам с подобни неща само за идеята (имам друга професия, не свързана с изкуството). За дизайн на звуци върши добра работа системата за звуково програмиране Csound. Особено удобна за програмисти и инженери. Стара, но практична. Включва голям брой готови модули за различни видове синтез - от емулация на класическите Moog - синтезатори, до грануларни синтезатори и физически модели на звучащи системи. При звуковия дизайн според мен борбата е да се получат музикално осмислени звуци, със своя индивидуалност и художествена ценност. За тази цел е полезно да се изучава устройството и историята на класическите акустични инструменти (писането на програма за синтез на звук да бъде подобно на работата на майстора на музикални инструменти, а не чисто инженерно занимание). Също така намирам за полезно изучаването на основите на класическата оркестрация и аранжимент (класическия оркестър + диригент може да се разглежда като вид синтезатор). Най-суровата школа по пиано, която съм срещал е Mikrokosmos от B.Bartok. Шестте книжки, от които се състои започват от най-прости упражнения и постепенно увеличават сложността (до много). Като музика са сурови и първоначално може да не се възприемат, но разкриват стойността си след внимателно изучаване. Намирам, че от тях може да се научат много неща, ако човек иска да се учи да композира (и даже да пише песни - добро фразиране и построяване на формата). Още в първите упражнения има съвършен контрапункт, който не е просто контрапункт от строгия стил, а съдържа много силни дисонанси и други интересни моменти. Също така в ритмично отношение са много разнообразни, не сравними с класическите школи в стил "XIX век - класико-романтизъм". Ето линк как някои даже танцуват модерен балет (в началото е Mikrokosmos Vol. IV, No. 113): Има един момент, когато човек трябва да внимава: дали упражненията и обучението няма да сковат собствените му творчески способности. Понякога безразборното (свободно) импровизиране също може да даде интересни резултати.

^ Пред мен стоят подобни задачи. За себе си стигнах до някои решения. Бях запален по аналоговите синтезатори, но надделяха някои недостатъци: - нестабилен строй - настройвам и се разстройва от промяна на температурата, отклонението е малко, но например когато искам да настроя два осцилатора в много тесен унисон се получава биение от което един много продължителен звук започва да заглъхва бавно след определен брой секунди. - ограничени възможности - колкото апаратура има - толкова и става прекалено скъпо за повече. Като програмист съм доволен от системата Csound. Това е система за звуково програмиране с най-дълга история. В основата си е език за програмиране от невисоко ниво. Работи гладко даже на скромен компютър. Могат да се програмират виртуални инструменти и всякаква обработка на звука - еквалайзери, ревербератори, компресори и т.н. С отделни команди са реализирани всевъзможни осцилатори, филтри, модули за физическо моделиране на струни и много друго. Има много книги и готови примери за програмиране (например намерих програма виртуална дръм машина TR-808, която като програмист мога да променям за каквито искам цели). Лесно се пишат виртуални инструменти (плюс всички ефекти), на които може да се свири на живо. Има удобен за програмисти език за кодиране, с който може да се записва и просвирва сложна партитура. На Csound написах (или намерих готови) програми за каквито ми трябваха мелодични, хармонични и ударни инструменти, с управлението им от MIDI контролери (и необходимите ефекти, като се започне от добър ревербератор). Ако трябваше толкова много функции да се изпълнят от апаратен сетъп щеше да бъде невъзможно огромна система от модули и друга апаратура. Така при мен надделя виртуалното, въпреки че си харесвам аналоговата апаратура и класическите акустични инструменти (даже като семпли) имат ненадминато качество и сложност на звука плюс изпълнителски възможности (в Csound свиря и със семпли, включително записани от мен).

Ако въпросът е как най-просто да се запишат изсвирените ноти, има даже online системи, които (би трябвало) да записват изсвиреното във midi - файл. Например като тази: https://midi-recorder.web.app/#viz=on&layout=equal&gravity-direction=up&pixels-per-second=20&3d-vertical=0&3d-distance=100&scale-x=1&midi-range=0..128&theme=white-and-accent-color&hue-rotate=0 (Отваря се в браузъра, като преди това е включена MIDI клавиатурата.) Но тъй като работя във Linux, използвам съвсем други системи и не съм изпробвал това дали работи във Windows и със конкретния клавир, за който става дума в тази тема. Записания midi файл може да се импортира в най-простия аудиософтуер Audacity и да се види като piano roll, за да се разшифроват нотите.

Калимбата има такава особеност, че нейните най-къси пластини може да не звучат добре. Ако се измери тяхната честота с тунер, може да се окаже, че всъщност са точно настроени, просто изглежда не зазвучават добре на основната си честота, поради това, че пропорциите между дължината и широчината им не е оптимална. Ако и вашият случай е такъв - най-правилно звучат средно дългите пластини, а най-късите звучат някак недобре и фалшиво, особено при силно удряне, е възможно проблемът да не е в настройването, а самата калимба толкова да си може. Аз използвам калимба с много здрава конструкция, не с резонаторна кутия, а с плътна дъска, много точно е настроена (до към 1 цент), диатонична, 15 тона, но може да се използва само около една октава, а най-късите пластини и най-дългата в средата не звучат приемливо.

^ Голяма сбирка от старинни неща, но особения запис/таблатури, които са използвани, са много възпрепятстващи, не може да се използва обикновеното умение за четене на ноти. Не искам да се отклонявам от темата, но като стана дума за класическа китара, освен поглед назад във времето, може и поглед напред. Ето един пример от нашето време (класическа китара и глас): Kollwitz-Konnex (…im Frieden seiner Hände), Op. 19 (2013) Song Cycle for Soprano and Guitar https://www.youtube.com/watch?v=eEqw0FOIS4Q

Заработи през Midi Through портa 14:0 Първо мълчеше, но след като натиснах нещо на виртуалната клавиатура започна да приема и през MIDI порта.

Отидох на дадената уеб страница, но не успях да използвам клавиатура. Опитах в Debian Linux с браузър Google Chrome Version 77.0.3865.90 но с командата aconnect -io не се виждаше да се е отворил входен MIDI порт. Свалих си дадения демо-файл със звук. До колкото разбирам е използван алгоритъма на Карплус-Стронг. Така се получава нелошо подобие на дърпащи струнни инструменти. Но ми изглежда, че спектърът е прекалено наситен в най-високочестотната си част и по-форма е изравнен (подобно на бял шум). Освен това липсва пространственост на звука. Реалният музикален инструмент има определени размери и се намира на определено място в пространството. При алгоритмичното моделиране отсъстват тези пространствени характеристики, ако не бъдат добавени с други средства. Надявам се да не приемете моите думи като някаква отрицателна оценка или критика. Също се занимавам с такива алгоритми за синтез и съм се борил с различни техни особености.

Всъщност приемам критиката ви. Все пак благодаря за отзива, въпреки че е отрицателен.

Наскоро слушах интересна лекция на млада академична композиторка и музиковед - Анна Виленская: "Постмодерн, метамодерн, композиторская тревога". Интересни неща разказва - как музиката се мени през вековете, и се твърди че в нашето време (наречено метамодернизъм) идват други подходи към музикалната форма и музиката въобще - сега е различно от времето на класицизма, с неговата хармония, тоналност, строги форми, но вече е различно и от времето на романтизма, атоналната музика и модернизма-авангардизма от XX век. Преди всичко съм програмист, но напоследък животът се промени и започнах да отделям много повече внимание на увлеченията си в музиката. Написал съм програми, които преобразуват звука чрез методи от рода на грануларния синтез - звукът се разделя на части и после се ресинтезира нов звук, който може да бъде със същия тембър и променена височина на тона или с променени други параметри. Една от възможностите е да се формират "облаци" от звуци, разхвърляни или струпани в пространството. Задавам си някои по-скоро практически въпроси - въобще дали си струва труда, например да се направи това във вид на хардуерни модули (цифрови модули за Eurorack синтезатор). Ето две мои работи за демонстрация на тези програми. В първата съм написал доста неутрална мелодия, която се свири до към средата на парчето без особени промени, след което програмата превръща тази мелодия в купчина струпани тонове (не се държи сметка дали се формират акорди, кластери или друго - произволни съзвучия): Във втория пример съм надрънкал на клавиатурата нещо неопределено импровизирано, от което програмата формира струпвания от тонове, като се опитва да размества звуците в пространството:

Как е свързана екранировката на кабела, с който се включва входа на монитора ? Мисля, че би трябвало екранировката да бъде свързана със заземяване само от страната на мониторите, но не от страната на аудиоинтерфейса.

Видях спектъра на това смущение и ми направи впечатление, че има максимум на 55 Hz, а не както се полага на мрежов брум точно 50 Hz. Тази честота по-скоро прилича на честотата на развивка на видеомонитор, отколкото на мрежова честота. Виждал съм смущение с подобен спектър да се генерира от видеомонитор, а не от компютър.

Първият въпрос е какво се чува при различно положение на регулаторите на усилването и др. - дали тишина, шум, слаб сигнал, пращене, фон, сигнал с отсъствие на високи или ниски честоти. После, когато при включена апаратура се измерят постоянните напрежения на изводите на активните елементи, те трябва да бъдат в правилните граници. Например, ако напрежението между изводите на някой транзистор е ненормално, значи там има повреда. Разликата на напреженията върху изводите на ценеровия диод трябва да съответства на напрежението на стабилизация на този тип диод, ако всичко е наред.

На аудиоинтерфейса M-AUDIO M-TRACK DUO на изхода за слушалки му дават доста неприемливо високи изкривявания THD+N: 0.02% това е някъде в диапазона, където се говори за "транзисторно звучене" в отрицателния смисъл. Мога да споделя известен малък опит, който даже не е само положителен, но и отрицателен. Преди време избрах (всъщност ми го предложиха) аудиоинтерфейс Steinberg UR22C. Той е със USB 3.0, 32bit/192kHz и вграден сигнален процесор. Оказа се, че има по-голяма консумация на захранване и не бива/не може да се свързва към USB 2.0 без външен захранващ адаптер. Микрофонният предусилвател на входа е с биполярни, а не полеви транзистори. Усилването му се оказа че ми е малко за динамичния микрофон с характеристики 150 Ω / -55 dBV/Pa. При най-голямото усилване се появява известен шум (на самия вход, при изключен микрофон) и той даже като че ли не е просто бял шум, а с някакви по-странни характеристики. Инструменталният вход е нормален Hi-Z, с високо съпротивление. Eдинственият инструмент, който съм включвал към него, е калимба с пиезоелектричен адаптер и дълъг кабел, при което резултатите по шум и смущения ми изглеждат по-добри, отколкото очаквах. Използвам Linux Debian, аудиоинтерфейсът се разпознава от само себе си, не съм инсталирал никакви специални драйвери. Работи нормално до 24bit/96kHz. Когато опитах най-високите 32bit/192kHz компютърът блокираше в някои случаи, не съм изяснявал точно по какви причини.

Ако има репертоар от научени наизуст пиеси, които са донякъде по-прости от достигнатото до момента ниво (за да могат да се изпълняват уверено), с тях може да не се мисли за нотите, а да се упражнява общата изразителност. За музикалното произведение се мисли като за едно цяло, което трябва да изразява нещо. Тогава се определя как отделните елементи да служат на тази обща цел. А не обратното - всяка нота, динамичен нюанс, щрих, отклонение в темпото да бъде нещо местно, за което не е ясно на каква обща цел служи. Има една голяма стара книга: "Йохан Себастиан Бах" написана от Алберт Швайцер някъде в началото на XXв., издадена на български през 1981г. В нея се обсъждат проблемите за постигането на изразително свирене, чрез подходяща фразировка, акцентиране и др. Като например, как с такъв инструмент като пианото (клавесина), чиито звуци имат атака и затихване, да се постига свързано напевно звучене (когато музиката се представя като съставена от гласове, всеки от които пее нещо свързано, а не "кълве" ноти). Може да се каже, че музиката на Бах е независима от инструмента и не е пианистична (от него има даже фуги за соло цигулка, които приличат повече на музика за съвсем друг инструмент). Но ето как една забележителна пианистка от миналото - Татяна Николаева свири 12-те малки прелюди (3-тият от тях е по-скоро в стила на музика за лютня и може да се изпълнява на китара): https://www.youtube.com/watch?v=_pKgAy7SQkE Според мен си заслужава да се чуят/видят в нейно изпълнение прелюдите и фугите на Шостакович: https://www.youtube.com/watch?v=ZyURjdnYQaU