Steppenwolf

Най-напред трябва да се отбележи, че при 1/4" лентите, 4-пистовите 2-канални (4trk/2ch) машини принципно са за крайна потребителска употреба. Може да послужат, но за стандартен мастеринг обикновено се използва 2trk/2ch машина, или т.нар. half-track, която пише само от едната страна на лентата и всяка от двете писти заема близо 1/2 от ширината. Стандартна скорост за мастеринг при такъв дек е 15ips (38cm/sec). Всичко това позволява по-добри стойности на ключови параметри, като съотношението сигнал-шум, амплитудно-честотната характеристика, изкривяванията, детонациите (отклоненията от равномерния ход), а конкретно конфигурацията 2trk/2ch не боледува така от проблема с crosstalk (паразитен сигнал) от съседните писти на обратната страна, което е недопустимо да се случва на краен мастер. С цел осигуряване на точен запис и предвид факта, че понякога се работи с различни ленти, желателно е машината да позволява удобна калибровка на чувствителност, честотни корекции и подмагнитващ ток за двата канала с тример-потенциометри, достъпни от предния панел, гърба или дъното. Но ако се избере една определена лента, с която твърдо да се работи, и се калибрира веднъж за нея, не би следвало да се налага скоро пак. Така или иначе, най-добре е да се закупуват нови ленти с гарантирани качества, а производителите на такива днес са френската компания Mulann (с формулировки базирани на BASF и AGFA) и ATR Magnetics, САЩ. Важен фактор е още дали магнетофонът предвижда професионално линейно ниво +4dBu и балансирани входове и изходи. Потребителските ролкови декове не удовлетворяват изредените условия. Ако въпросният Akai 630D е наистина в 2-trk вариант и на 15ips, то по показателите дотук е нелош кандидат. Обаче включва само небалансирани входове и не е удобен за рекалибровка. Още повече, по равномерност на АЧХ отстъпва на B77, също и по SNR с цели 9dB. Да не говорим за по-издържаната механиката на Ревокс. Акаи пишат "про", но не виждам нищо, което да го прави профи. Бих казал, че образцов пример за мастеринг магнетофон на 1/4" е ReVox PR99. Може да служи и двупистов B77, с тази разлика, че спрямо PR99 не е с балансирани входове и изходи. Otari MX-5050 също е относително добра профи машина, която предлага всичко от изреденото. Интересна е и предвид унифициращата възможност за възпроизвеждане и на крайни 4trk/2ch записи при конфигурация с втора възпроизвеждаща глава за 4tr/2ch. Ако се търси максимална функционалност на достъпна цена, Отари-то е привлекателна оферта. Нелош е и Fostex Model 20, но подобно е с RCA и съобразен само за потребителско линейно ниво –10dBV. И Отари, и Фостекс обаче отстъпват на Ревокс-ите като качество на звука, както и като цялостна прецизност и здравина на конструкцията. Но са по-добри от изредените Акаи за мастеринг машини. Закупуването на такъв апарат втора ръка е сериозна инвестиция и изисква внимание към състоянието му. Желателно е продавачът да е технически грамотен, подробен и отзивчив при разговор за машината. Ревоксите конкретно са много здрави и надеждни, но все пак ако не е минала профилактика машината стъпка по стъпка според сервизното описание и ако нямаш подготовката и техниката да я извършиш, хубаво е да се задели и за това сума при квалифицирано лице. В противен случай няма гаранция за коректна работа. Това включва проверка на детонациите, смазване, калибровка на скоростта, на спирачката и опъна на лентата, калибровка на главите и на възпроизвеждащия и записващия трактове със стандартизирани референтни ленти... При всички положения обаче тази техника изисква и от собственика технически афинитет, познания за поддържане и калибриране, както и спазване на стандартни процедури при боравене и съхранение на лентите. Сдобиването с поне една комбинирана калибровъчна лента на даден етап е също силно желателно. Тук би могъл да намериш примерна ценова листа на нова референтна лента —> http://mrltapes.com/pub101.pdf

Нека не се филмираме и оставим кадансите в киното. В музиката има каденци, климакс и неща като аугментация и диминуция, динамика, хармонично напрежение... "Композиционен център" е претенциозно и семантично отвлечено словосъчетание. Отново стигаме до дефицита на базисни теоретични познания и извода, че навярно би било полезно да се фокусираш първо там. (Tehanox)

Единственият съвет за използване на повече от четири акорда според мен е просто да започнеш да го правиш като следваща стъпка след теорията. Заздравяване на познанията по хармония и музикален анализ, слушане и четене на партитури би следвало да помогнат. Изтегли си Theory of Harmony на Schoenberg, полезна за композитори. Дългите теоретични виждания на Шьонберг за функционирането на хармонията може да прескочиш, ако не те интересуват, но примерите по използване на акордите са по-важни в случая. Подходът е композиторски. Modal interchange (смесване на ладовете) е различно от нефункционална хармония. При първото акордите продължават да имат тонална функция. По втория пост в темата. Първо, той е неуместен и отива в друга посока, тъй като авторът не пита за атонална музика. Второ, освен абсурдна терминология на забавен каданс, налице е и друго: "как да се създаде музика без център" – "с нефункционална хармония, която пак си има тоналност". Това е нонсенс, защото тоналност значи наличие на център. Атоналната музика разбира се не използва функционална хармония, но нефунционалната хармония не означава непременно липса на център. Нека Tehanox най-напред изясни музикалната теория и логиката в хармонията за себе си, преди да дава съвети на другите.

Малко време за релаксация и стимулиране на въображението... Тази 46-минутна композиция е може би най-любимата ми творба в стила ембиънт. Въпреки че Жар не е известен като ембиънт музикант, той умело създава една от най-ярките, музикални и детайлно богати ембиънт атмосфери, които съм чувал. Целият албум е посветен на Jacques Cousteau

Schönberg е до голяма степен самоук, но разбира се не е неук. Елгар също. Шьонберг е познавал много добре класическия репертоар благодарение на собствения си анализ и е писал тонално в началото, разтягайки тоналната система докрай. Произведенията му от тоя ранен период са много добри. Едва по-късно минава към додекафония. Но както и сам казва, Бах, Моцарт, Бетовен, Брамс са го развили музикално. Преподава и композиция, написва и четири учебника (по класически хармония, контрапункт и композиция), които имам в библиотеката си и са особено добри за композитори. А основният му инструмент е бил виолончелото. Не е бил голям инструменталист, но е свирил на нещо. Всичките изредени ключови имена имат изградени музикални познания и поне някакви инструментални умения. Големият Хари Парч включително, който без музикални познания, без акустика и строеве нямаше да направи това, което е направил. Без изградена музикално-двигателна координация пък не би могъл да свири адекватно на инструментите си. Парч е иконокласт. Неговата музика, както и алтернативния тон, който дава към чистите строеви системи, заслужават внимание и уважение. Има какво да се научи от него. ХХ век е времето на експериментални търсения. Има множество композиционни похвати и системи. Това обогатява изразните средства. Някои пътища стигат само донякъде, колкото да потвърдят старите и да покажат, че се възприемат като немузикални по редица причини (културни, психоакустически и психологически) и не са ключ към бъдещето. Основата на дискусията е, че познания, вкл. класически, и инструментални умения са плюс. Защото зад всичко това стоят някои основни естетически принципи и особености от музикалното възприятие, а това способства тяхното залягане като връзки в мозъка, в т.ч. формирането на музикален слух и музикално-двигателна координация. Колкото до Aphex Twin — слушам стилово най-различна музика и харесвам немалко от неговите неща. Ambient Works конкретно са важни албуми, които пазя във фонотеката си.

За музика като тази на Autechre вярно, че не ти трябва толкова музикален слух, хармония, полифония, форми, композиционни техники и подобни глупости, както би казал... Ако ги имаш обаче, само може да обогатят и помогнат с нещо. То, често е достатъчно и да записваш до 1-2 минути такова парче, възпроизвеждайки после с repeat, вместо да заемаш пространство, ама това е друга тема. Музикалната акустика и FM синтезът също спадат към теоретичната палитра, както и присъстват в академичните програми за съответните специалности и профили, и за подобен вид музика са голям плюс. Едва ли обаче ще го оцениш, защото си писател, а не читател...

Подкрепям напълно горните думи, изказани от Dirk и TONY. Хубаво е да се изградят базисни умения по хармоничен инструмент. Той е както полезен в практическия процес на композиране (който в противен случай е по-спънат), така и спомага изграждането на музикалния слух, свързвайки теорията със звученето. Теорията пък има значение за изграждането на музикалния материал. Компютърното музициране е факт в съвремието и може да е на високо ниво, но за целта трябват комбинативни знания и музикална мисъл. По тоя повод — има една чудесна трилогия от композитора и преподавател Michael Hewitt: Music Theory for Computer Musicians (елементарна теория), Harmony for Computer Musicians, Composition for Computer Musicians (изд. Cengage Learning). Книгите са отлични за първа среща с тези дисциплини, стегнато и достъпно поднасят нужния базис, но вместо само нотация, за примерите ползват и снимки от МИДИ редактор. По-смелено здраве му кажи. Ако някой това не желае да чете, едва ли би стигнал до някакъв добър резултат...

Ако качеството няма значение, тогава и схемотехниката е без значение. Иначе дори и конкретните пасивни електронни елементи имат: резисторите може да бъдат по-шумящи, може да имат различен VCR коефициент, за кондензаторите е от значение дори и ефектът на механичен резонанс и т.н. Затопленото звучене е субективно определение. Едно нещо някои определят като топло, други като мазно, трети друго. Без обективни технически параметри тези определения не значат много и въпросът е те да се обвържат с характеристиките. Обикновено на много хора им харесва по-високият коефициент на хармонични изкривявания с подчертаване на четните хармоници и на това основание намират усилвателя за "по-добър", топъл и т.н. Такъв усилвател не е по-добър обективно. Единствено по-високите обективни технически параметри правят едно устройство по-добро в тоя смисъл, а това обикновено значи и възможно най-неутрално. В тази връзка може да се спомене любопитното наблюдение на колега, който проектира модул за кварцова стабилизация към дека си и постигна коефициент на детонации от порядъка на 0.012 — 0.015 % ... Демонстрации и тестове показали, че на мнозина от считащите се за привърженици на аналоговото звучене субективно им допада наличието на по-висок коефициент на детонации, а "по-стегната" машина с активен стабилизатор им звучи "по-цифрово"...

Да. Боб Лудвиг (и съименникът му Кац) се изказват доста положително за Mastered for iTunes. Колкото до разликите между компресиран и некомпреситан файл – може да забележиш някои артефакти, леки изменения в отчетливостта на атаките, в панорамата... AAC e по-ефективен кодек от МР3; 256kbps като качество се приближават до около 320kbps за тройките.

Ямахата ги намирам и физически удобни за такъв клас слушалки; не водят до особена умора след продължително носене. По отзиви, като сред сериозните загуби на средства бихме могли да посочим Denon AH-D7000, защото цялостната конструкция се оказва не особено надеждна, а при това не са и толкова неутрални. Подвеждащо е, че се описват като reference headphones. Цената им беше от порядъка на $500...

ATH-M50x са много популярни слушалки и за мониторинг и смесване, обаче според мен са малко прехвалени, защото не са неутрални. По-добри в това отношение изглежда са ATH-M70x и мой приятел много ги хвали, но са и подчертано по-скъпи. При слушалките трябва да се има предвид една особеност. Равната АЧХ не съответства точно на слухова неутралност. Басите по принцип се възприемат и като вибрации с цялото тяло, което при слушане на слушалки липсва. За да се компенсира това, АЧХ на слушалките изпъква с до около +4dB в басовия регион. Във високите честоти пък има завал до около –10dB @ 20kHz за компенсиране на факта, че драйверите са пряко разположени пред ушния канал. Аз използвам студийни слушалки HPH-MT7 на Yamaha и съм доволен. Сигнатурата е добра, особено в средите, чисти и детайлни са. Качеството на изработка е добро. Това е нов модел, от миналата година, а през тази излязоха и MT8 като наследник на MT220. Review 1 Review 2 Review 3 http://www.bettermusic.com.au/media/catalog/product/cache/1/image/498x/602f0fa2c1f0d1ba5e241f914e856ff9/y/a/yamaha-hph-mt7_th.jpg

iZotope iDrum не са лоши също... но по-синти парчета ми се виждат пасващи.

Предлагам да вземеш предвид и Yamaha HS7. PreSonus Eris E8 — нищо не знам, вероятно друг би могъл да каже. Пресонус са сравнително нови в сектора с монитори. Параметрите са оскъдни, а надеждни графики от измервания не виждам. Най-вероятно описаната АЧХ 35Hz—22kHz e при спад –10dB, но е коректно изрично да впишат... В сравнение с Rokit 8 изглеждат по-равномерни, обаче измерванията на Audiofanzine са тъмна Индия. KRK RP6 G3 и Yamaha HS7 като АЧХ... В сравнение с Ямахата, KRK са по-подчертаващи басите, 60—120Hz +2dB, което частично може да бъде компенсирано от room control-a. HS7 отбелязват в тоя диапазон спад, 60—120Hz с до –2dB, който тръгва полека от около 200Hz. Поради тая причина мисля, че HS7 биха се вписали по-добре в помещение с дадените размери и малко акустично третиране. HS7 имат и едно характерно изпъкване от около 2/3 октава, 650–1000Hz +2dB, който диапазон включва субективното усещане за плътност и носовата компонента при вокала. Леко изпъкване е налице и за RP6 при 400—700Hz. HS7: 7—10k –2dB; 12–20kHz +2dB. KP6 стоят по-остро: 3.5—7kHz +2dB, и в общи линии остават подчертаващи до 20kHz +3dB... Цялостно HS7 е с малко по-неутрална АЧХ спрямо RP6. С това обаче съвсем не се изчерпва всичко... Във всеки случай, наблюденията ми са, че мнозинството ползвали и двата модела предпочитат Yamaha-та. Добре е да преслушаш мониторите в някой от българските музикални магазини преди покупка. Вероятно има възможност да заплатиш и да ги вземеш у вас за проба. Освен това, при ограничено акустично третиране по мое мнение е плюс да имаш и едни хубави мониторни слушалки.

Точно така. "Стрезов семплинг" се използва и от някои небезизвестни филмови композитори. Със Стрезов конкретно се знаем от 10 години и го намирам за един от най-успешно развилите се български композитори на музика за филми, игри, мултимедия, с вече реализиран потенциал и зад граница. По темата: Addictive Drums бих добавил като ударни, които препоръчвам да бъдат взети предвид и разгледани.

Огради линка с тагове [ youtube ] и [ /youtube ] ама без интервали вътре в квадратните скоби.

Аз съм съгласен с повечето от написаното. Но изглежда темата е видяна в по-различна светлина от тази, в която я излъчих. Определено нямах наум стил "digital vs. analog: качество, истини и митове"... Нито е такъв аргументът на Албини. Лично аз сигурно 2 пъти съм дискутирал в тази светлина въпроса, предимно по други форуми с по-техническа насоченост, където сме разглеждали аспекти и принципи, конкретни параметри и инженерни проблеми. Така че нямам особен интерес и умисъл в нея посока, тя не резултира в нещо кой-знае колко градивно, освен някой да научи нещо. Факт е, че цифровото аудио е на ниво за обезпечаване на отлично качество. Темата по-скоро е с цел appreciation time и реверанс към онези, които са (сме) ценители и на аналоговия звукозапис, поглед към него като още наоколо и основанията на някои небезизвестни лица. По мое наблюдение, имащите афинитет към притежаване, слушане и поддържане на подобна техника и носители често сме инженери и техници. Има и много "чистокръвни аудиофили" (?), но разликата е, че при тях нерядко са налице религиозни вярвания в неща като посоката на жиците, или пък в мистериозни тайни, определящи звуковите качества на компонентите, които не съответстват на никакви обективни технически параметри, изчислими и измерими. При тях работят същите закономерности в мисленето, както при вярващите в плоската Земя, или в гръмотевиците като звук от минаването на божията каляска по небето... Предполагам, че влечението и удоволствието от подобна техника е поради няколко причини. От една страна е респектът и интересът, защото в аналоговата електроника има тънкости, в комбинация с механически, магнитни и химически фактори, което прави едно подобно устройство изискващо широк комплекс от инженерна мисъл. Поне малко повече, отколкото за цифрово. Възможно е и да съм с известни изкривявания, тъй като собствената ми специалност е преди всичко в цифровия свят, но още не съм срещнал колега, който да е на по-различно мнение. В аналога си има тръпка и много какво да се научи за през целия живот. Например, преподаватели от ел. задвижване в един от университетите ни, имащи такива интереси, са останали доста впечатлени от досега си с Technics RS-1500. Отзивите са, че директното задвижване включва любопитни решения в управлението, които ги няма никъде по книгите.. Вярно е, че Техникс има реноме на ширпотреб в аудиото, обаче фирмата има и някои добри продукти от миналото, като магнетофоните RS-1800 и 1500 са сред върховите им постижения. Разбира се, излишно е да казваме, че що се отнася до студийна техника Studer е Мерцедес. Една такава единица обаче, примерно A812, излиза твърде скъпо удоволствие, така че поне аз ще трябва да се задоволя и с Otari MX-5050 като по-целесъобразно.. също обаче именита и добре посторена машина. От друга страна, грижите по калибровка и профилактика, изискванията по съхранение на носителите и боравенето с тях създават по-особено отношение към музиката спрямо натискането на виртуалния бутон Play. Колкото до понятията "аналог–дигитал" / "продължително–дискретно" — енергията се излъчва на кванти, а под дължината на Планк нищо не можем да осмислим; предполага се, че на това ниво пространство-времето има дискретен характер. Та така.

Защо Стив Албини предпочита и днес да записва и смесва аналогово https://www.youtube.com/watch?v=LaVC6FGSHVg

Намирам, че за успех при изваждането е от значение функционалното мислене и слушане — определянето посредством възприемане на интервалите в контекста на тоналността, съгласно характера на ладовите степени и алтеровките, а не толкова посредством интервалите между последованията. Последният начин не намирам за толкова ефективен, даже според мен лично понякога е фрустриращ. Също така мисля, че е най-целесъобразно да се започва от баса и мелодията, респ. най-ниските и най-високите линии. Първото е основополагащо за функцията на акорда, като според впечатлението за изразеност може да се мисли за обръщението; второто пък е най-ясно и лесно за чуване. Това стеснява пространството от възможности за пълнежа. И +1 към написаното от CyberGene и musicman. И още нещо: класическата хармония съвсем не е тъпотия и никой осъзнат и уважаващ себе си и музиката музикант не би изрекъл подобно нещо. Наличието на познания и по класическа хармония всъщност може да е плюс, например развива гласоводенето и поставя основи за по-контрапунктични/цветни трактовки, което си личи при джаз музиканти, които не са учили единствено джаз хармония. Тези пък, които се учат само от гледище теорията на акордовите скали, сякаш прогресират по-трудно, като са по-склонни към продължително механизирано и фрагментарно свирене, с не толкова добре свързана музикална мисъл. Такова познание и елиминира някои заблудни мисли, че определени неща в хармонията и музиката изобщо започват с джаза, вкл. доминантсептакордовата структура на b2, още известна като тритонусова субституция...

Не зная кой деесер използваш и какъв контрол върху работата позволява, но огледай дали са му коректно зададени параметрите – работна честота, ширина на лентата, чувствителност. Повечето деесери обикновено имплементират динамична еквализация. Може да пробваш и с мултибанд компресор с бързи атака и рилийз, от порядъка на не повече от 1ms. Със статичен параметричен EQ е по-грубо, но може да помогне за редукция до известна степен без проблемна загуба на яснота, ако е центриран точно върху проблемната честота с висок Q фактор и разумно обиране.

(Малка корекция и уточнаване в снощния текст, понеже в контекста на втория абзац става дума за стойности на звуковото налягане P, а не на интензитета I. P e обратнопропорционално на дистанцията, P ∝ 1/r, и при удвояване на последната намалява на 1/2, докато интензитетът I ∝ 1/r2 и намалява на 1/4, защото I ∝ P2.)

Допълвам таблицата, както и още една, като ги прикачам на форума.

Никой не е бил негативно настроен или искал да звучи остро и предизвиква негативни помисли. В отговори от този сорт на подобни въпроси често изхождам и от себе си, а впоследствие не разбрах точно каква е целта на занятието при липса на въпросната техника. За четенето пък съм на мнение, че е най-обогатяващо да става от книги. За всички ни. Поздрави и нека новата година бъде добра и плодородна!

Стойностите и обясненията, които предложих, са от една хипотетична постановка и с цел да се видят зависимостите. Примерните параметри, както и съжденията са при синусоидален сигнал. Синусоидата има крестфактор √2, или 3dB. Така при работа на примерния усилвател на 500W/6.2dBu sens @ 8Ω, размахът на амплитудата резултира в пикова мощност от 1000W. Тогава са налице 0.1% THD. При 525W/6.4dBu sens, THD е 1%. С превишаване на входната чувствителност по параметри изкривяванията нарастват над 1%. За разлика от тестовите синус тонове, музиката е сложна и динамична, с крестфактор от 10 до 20 dB. Някои препоръчват усилвателят да бъде от порядък 2х по-мощен спрямо ОТ, изхождайки от презумпция за диапазон с гарантирано гладко покриване на пиковете в музикалната програма. Това го съобразява с програмната мощност на ОТ, която е на +3dB (2x) от максималната средна мощност и може временно да я превишава предвид динамиката на музиката. В параметрите на професионалните ОТ често се посочва и пиковата мощност, която е на +6dB от допустимата средна. При такова съгласуване RMS нивото на програмата се запазва напълно и остава относително ниско, което е добре за ОТ. Разбира се, при съчетаване с 2х или по-мощни усилватели прецизността по калибриране на системите и опериране със звуковия материал според съдържанието е от още по-критична важност. Конкретните нужди се определят от целите, разположението на ОТ, чувствителността им и помещението. В характеристиките чувствителността е установена с измерване на звуковото налягане на разстояние 1м от тялото при синусоидален тон 1kHz и мощност 1W. Това се отнася за открито поле, т.е. постановката цели да елиминира стени и отраженията от тях. Инак измерването би било безсмислено; помещения има всякакви. Ако например чувствителността е 100 dBSPL/1W/1m, то с всяко удвояване на мощността към тялото звуковото налягане нараства с 3dB: 103dB при 2W ... 112dB при 16W и т.н. Удвояването броя на източниците, ако те имат еднакъв интензитет и без да се вземат предвид други детайли, води също до 3dB нарастване на нивото. С удвояване на разстоянието от ОТ, SPL намалява с 6dB (1/2), т.е. обратнопропорционално е на разстоянието. ±10dB разлика в звуковото налягане слухът регистрира като двойно по-силен/по-слаб по гръмкост звук. В практическите ситуации обикновено има стени, които поемат част от звука (абсорбция), а друга отразяват (рефлексия), така че помещението води до цялостно по-силен звук спрямо отвореното пространство. Това може да се измери с уред за звуково налягане/ SPL meter. Колкото до изходното ниво на смесителния пулт – пултовете имат индикация на мастър секцията. Техническите параметри казват към какво ниво е реперирано 0dB. Стандартно, 0dB отговаря на +4dBu (1.23V, или 0VU), но може да отговаря и на 0dBu при някои производители. Като се има предвид всичко казано до момента, системата може да се калибрира с оглед нивото на клипване на миксера, на усилвателя и мощността на ОТ. Конкретно с озвучаване аз не се занимавам и предполагам, че колегите от форума, които го практикуват, биха могли да уточнят по-добре някои подробности по реализацията. Весели празници и успех!

Колко да усилваме атенюаторите на усилвателя бихме могли да се ориентираме по четири неща, като първите три са описани в раздела със спецификации на упътването му: — мощност (rated power); — входна чувствителност (input sensitivity); — усилване / коеф. на усилване (voltage gain); — разграфената скала около атенюаторите. Посочената в спецификациите входна чувствителност е онова входно напрежение Urms, при което усилвателят достига оценената от производителя мощност. Понеже в аудиото с логаритмични единици се работи по-нагледно и удобно, отколкото с линейни, то тия параметри стандартно се представят като ниво в децибели, и по-точно dBu (decibels related to voltage unit): 20log10(Urms/Urms-ref), където референтната стойност е 0.775Vrms. Коефициентът на усилване е отношението между изходното и входното напрежение, т.е. колко пъти входното бива усилено. Обикновено усилването също се представя в децибели, респ. с колко dB се усилва входният сигнал. Когато има подаден на входа сигнал с даденото по спецификациите за чувствителност ниво, усилването му Х пъти (където Х = коеф. на усилване) дава на изхода онова ниво, което ще доведе до описаната от производителя мощност върху посочения товар, при атенюатори докрай надясно, сочещи "0dB" на разграфената скала. Пример: Yamaha P5000S — Rated power: за 1kHz с 1% THD+N: 2 x 525W @ 8Ω ... и ... за 20Hz—20kHz с 0.1% THD+N: 2 x 500W Voltage gain: 32dB (коеф. на усилване 40) Input sensitivity: 6.4dBu (1.62Vrms) В dB: 32 + 6.4 = 38.4dBu, което е... 0.775 x 1038.4/20 = 64.5Vrms Pavg = Urms2/R = 64.52/8 = 520W @ 8Ω. Алтернативно, с волтаж и коеф. на усилване сметките са: 1.62 x 40 = 64.82/8 = 525W @ 8Ω. (има малки разлики в резултатите от закръглявания) Ако горните условия са налице, тогава колко трябва да усилим, за да получим приблизително дадена желана мощност? Ако от този усилвател ни трябват 400W при товар 8Ω, то √(400 x 8) = 56Vrms на канал = 37dBu Ако при крайна дясна позиция на атенюаторите имаме 6.4 + 32 = 38.4 dBu, тогава поставяме атенюаторите на около "–2dB". Ако пък е подадено по-високо ниво на входа, примерно 8.4dBu, тогава оразмерената мощност усилвателят ще достига преди крайна дясна позиция на атенюаторите, и по-точно при близо "–2dB". 37dBu прибл. биха се получили тогава при "–4dB". И т.н... Това разбира се са ориентировъчни пресмятания. Трябва също да се има предвид импедансът на ОТ. В случая разгледахме при 8 ома товар.