Топ потребители

Damping factor-a e друга работа, може да има някакво усещане за хм ... "бързина" каквото и да означава това в точно този контекст. Но това е съотношение на импедансите на говорителя и изходното съпротивление на усилвателя. С всички валидни за такива съотношения правила (които в повечето случаи означават промяна на нивата, разлики в SNR - което при тези нива е доста относително ... ). Предварително се извинявам за смесицата между български и чуждици - но ще ми е по-лесно... "Бързината" на даден усилвател е субективно усещане за начина, по който звучи атаката на нотата - ако е по-изразена - тогава повечето китаристи бихме възприели усилвателя като бърз С други думи говорим в общия случай за начина по-който усилвателя малко или много изкривява или компресира сигнала - това може да се дължи на фактори като захранване (примерно замяната на масово използвaните електролитни кондензатори с филм - като Solen при Carr - по-масивни мрежови трансформатори, solid-state срещу лампови изправители - всичко това намалява популярния sag и създава усещане за "по-бърз" усилвател - или с други думи пад на напрежението причинен от повишена консумация - особено в клас А изпълненията - особено когато имаме bass heavy circuits). Другото вече са специфични характеристики на конкретното изпълнение / схема, които могат да подчертаят атаката на нотата - с други думи представяме си компресор с по-бавна атака и относително среден рилийз. Това е и начина, който да кажем използват множество фънк и кънтри китаристи - и който лесно може да се тества - чист усилвател - един компресор със споменатите настройки и лек бууст на сигнала и си в "бързия" бизнес Но общо взето - това е.

Към горното бих добавил само и нещо странично, но важно, според мен. Когато имаме относително нисък Damping Factor, както е при лаповите усилватели, тогава усилвателят "държи" по-хлабаво говорителя, така да се каже, което в по-голяма степен му позволява да "бумти" на резонансната си честота (която в общия случай е някъде между 70 и 100 херца при много китарни говорители) и отделно освен басовия бумтеж, има леко повишаване на мощността във високите честоти (но това не е ясно колко добре ще се чува, защото тези говорители не ги възпроизвеждат силно така или иначе). За някои, това "хлабаво" управляване на говорителя звучи много натурално, и като цяло, мисля че по-скоро е част от китарния звук, с който сме свикнали. Разликата може да бъде от малка до много отличителна при големи разлики в Damping Factor-а, особено при необичайно нисък такъв. Някои транзисторни усилватели от миналото имитират този ефект чрез въвеждане на (най-често успоредно с тази по напрежение и по-слабо изразена от нея) обратна връзка по ток, понякога честотно ограничена, за да не създава прекомерна нестабилност. Аз си бях направил експеримент, в който с потенциометър мога да регулирам тази токова обратна връзка и така да променям между "кораво" и "хлабаво" управление на говорителя. Второто повече ми харесваше, чисто субективно. Коравото транзисторно крайно стъпало, поне за мен, създава малко груби тонове на дебелите струни, които може би могат да се определят като "бързи" със своята рязка и може би не много музикално звучаща атака, която понякога създава усещането за голям стрес на механичната система на говорителя.

Кирил Котрулев - "Кико" e добър кръчмарски музикант, както спомена вече и колегата @yamaha. Темата за чалгата винаги разпалва страсти по време на дискусии, защото спорят хора от различни светове. Музиката не е математика, но можем да поставим две основни оси, върху които се получават повечето полемики, а именно: естетическо търсене и/или перфекционизъм в текстовете естетическо търсене и/или перфекционизъм в музиката Макар, че музиката няма рамки, ако сложим някакви опорни точки с примери от съвременна рок/поп/фолк/world музика можем да се опитаме да разберем защо се получава така. Извисени текстове, компромисна музика Типичен пример затова са тъй наречените поети с китари – няколко акорда, но красива поезия. Представители от цял свят - Гриша Трифонов, Митко Таралежков, Владимир Висоцки, Булат Окуджава, западните им еквиваленти - Джони Кеш, Боб Дилън, Джони Мичъл, Джеймс Тейлър и т.н. Тук съм забелязвал спорове в стил "ама той свири 4 акорда, голяма работа ..." без дори човекът да си е направил труда да седне и да прочете за какво става въпрос. Компромисни текстове, извисена музика Ами поп-фолкът (в голямата си част) и рокенролът (комерсиалният). Ако някой си мисли, че в "Wop bop a loo bop a lop bom bom Tutti frutti, oh rootie" има повече смисъл от това да слуша "Ласмаки-джасмаки кастофони-мастофони, герапу ..." и т.н. жестоко се е объркал. Има една прослойка от българите, които си мислят, че като защитават на всяка цена западната музика си внушават, че така ще бъдат по-ценени от околните и в очите им ще изглеждат като по-прогресивни и извисени личности. Колко смислено е това, мисля, че няма нужда да го коментирам, не желая да подценявам интелекта ви. В този жанр си има и изключения по осите - чалга парчета с хубави текстове и сложни пасажи за свирене и виртуозен рокенрол ... виж, при него не съм срещал някакви кой знае какви текстове ... но може и да има. Извисени текстове, извисена музика Pink Floyd, Queen, ФСБ, Yes, Toto, Asia, Periphery, Dream Theater, Radiohead, Tool, Frank Zappa, Eagles ... повечето музиканти (хоби, и не само) трудно се хващат да правят кавъри на такива изпълнители, защото шанса да се подхлъзнеш е огромен било то музикантски или като произношение (ако е западна творба). Тук полемиката идва от факта, че хората с по-бедна култура нито разбират естетическото търсене на текста, нито на музиката и тя за тях е "тъпа", както конкретизирахме терминологията по-горе. Компромисни текстове, компромисна музика Тук жанрът мисля, че няма особено значение, правени са много компромиси, резултатът е отчайващ. Компромисни/никакви текстове, силно-извисена музика Всички инструменталисти виртуози от всички стилове – Петко Радев, Наско Канара, Ибро Лолов, Ангел Капсов – "Жигули", Иво Папазов - Ибряма, Венци Такев, Джо Сатриани, Стив Вай, Ерик Джонсън, Пат Метини, Кори Уонг, Хърби Хенкок и т.н. Нарочно дадох музиканти от различни стилове, за да покажа, че всеки един от изброените е виртуоз на инструмента и жанра си и това може да буди само възхищение и има (или понякога няма) някакъв текст, колкото да не звучи гола творбата. Вече на кого какво ще му хареса е съвсем отделен въпрос свързан с музикална култура, възпитание и личностно търсене. Някакъв баланс между двете Примерите тук са безброй, основно са от поп музиката, харесвани са от широка група от люде, а за един музикант няма по-голяма награда от признанието както на музикалната гилдия, така и от феновете и критиците. Тук мисля, че безапелационен победител в световен мащаб е Michael Jackson, макар че според мен музиката му е по-велика от текстовете, но това си е мое мнение. Много хора може да спорят с мен за достоверността на стиловите рамки или за факта, че във всяка една от категориите има изключения и ще бъдат напълно прави. Опитвам се да поставя някаква медиана и да усредня ситуацията с примери, с цел като се изключи конкретиката да се разбере идеята и смисъла. Този похват често се ползва в педагогиката и психологията. Ако трябва да обобщя с едно изречение – разни хора, разни идеали. Нека всеки открие мястото си и да е щастлив със себе си и нещата, които харесва.