Jump to content
Българският форум за музиканти

kitaratapesho

VIP listed
  • Мнения

    1584
  • Присъединил/а се

  • Последно посещение

  • Топ дни

    4

Всичко публикувано от kitaratapesho

  1. @emo_tion1 Здрасти! Разлика конкретно в мисленето на българския и американския музикант няма (поне аз не откривам такава). Една порода сме. Всички свирим, слушаме, живеем с музиката. Разбира се, тук заобикалящата среда предразполага малко повече към напредване, тъй като музикантите са повече (като бройка), а и музикалният бизнес е започнал (а и до голяма степен и в наши дни е най-силен) тук. В крайна сметка много от стиловете, които ние българите свирим и слушаме са се появили и развили (предимно) тук - блус, джаз, рок, кънтри, фънк, р'н'б и т.н. Това е предимството на това да живееш в САЩ. И тук има злета, както и брутални професионалисти. И тук има хора, които заклеймяват кавърите, както и такива, които си изкарват прехраната свирейки ги. Може би единствената разлика е в нивото на професионалните музиканти - просто са като роботи. Четат ноти като вестник; свирят с убийствен тон и ритмика; винаги се отнасят с уважение към проекта, в който участват; и най-вече - етиката на професионалният музикант е стриктно спазвана - винаги са навреме (дори и подранили) и с перфектно бойно снаражение - няма неработещи кубета и фалшиви китари. Това е може би единствената разлика. @synchu Опа, как е Не, че Ямаха Ф310 е Най-най-най. Просто на мен най-много ми допада като съотношение цена/качество при акустичните китари нисък клас. В крайна сметка обаче винаги има един по-важен фактор - външен вид. Ако някой харесва някоя китара Стаг или Ибанец на външен вид, пък макар и с по-кофти звук, е по-добре да вземе нея. Няма по-важно нещо от това като видиш китарата си на канапето/стойката/където-я-държиш и да те засърбят пръстите да я разсвириш Фингърстайл не свиря усърдно от няколко години. Ориентирах се предимно към "черното" свирене - с перо или с палец. За стиловете, които свиря върши повече работа. Въпреки че все още си поддържам маникюра на показалец, среден и безименен пръст на дясната ръка и когато се наложи (най-често за някой боса нова проект) хващам ямахата с найлоновите струни и разсвирвам с пръсти. След толкова много свирене на класика някои неща не се губят. Отнема седмица-две да влезна във форма, но после свиренето с пръсти е безпроблемно. И трите, по много, моля! Пирин обаче ми е най-любимата планина. Има един специфичен алпийски дух, който направо ме зашеметява и мога да се лутам наляво-надясно с дни и седмици. Родопи пък ми е първият избор за лежерна почивка - на палатки около Доспат или Триград. Страхотна гора и супер спокойствие! Рила ни е толкова близко до София, че няма как да не се посещава редовно - тази зима се повъртях из Мальовишкия дял (не успях да кача Мальовица поради липсва на зимна екипировка). Абе с две думи - няма лошо място в планината! Пешо
  2. Моля Ако има още въпроси - давайте смело, може и да не са само сериозни А иначе - някакви предложения за следващата кандидатура за Горещият Стол? Пешо
  3. Здрасти отново Конкретен повратен момент не се сещам да съм имал. Животът в чужбина е много труден, особено в Ню Йорк (във всяко едно отношение - ежедневие, транспорт, храна, комуникация с другите хора и т.н.). Тук е пълно с уникални музиканти, които просто са брутална конкуренция. Понякога дори е крайно демотивиращо, но положението е такова, че просто трябва да стиснеш зъби и да продължиш напред. Другият вариант е да се откажеш от музиката, но това на този етап ми се струва немислимо. Дали съм си мислил да се върна в България? Да, минават ми такива мисли през главата. Там са семейството и почти всичките ми приятели, спомени от детството; храната е невероятно вкусна и имам постоянен допир с природата - планини, морета (нещо, което за мен е изключително важно); начинът на живот е безкрайно спокоен и изпълнен с дребни радости. Но аз дойдох в Ню Йорк с идеята да "открадна" каквото мога от музикалната среда тук - образование, опит, попиване на културата и чувствам, че все още имам какво да взема от ситуацията. В момента, в който усетя, че нещата минават на кантар - ще се махна от тук. Определено не бих останал цял живот в този град, поради безброй причини, но най-важната е начина на живот. Нивото на стрес е просто брутално високо и смачква всеки, който живее тук. Но пък музикалната среда е несравнима с никое друго място на света - градът буквално ври и кипи от музиканти, клубове, жива музика, авторска музика, кавъри, музикални магазини, концертни зали и т.н. Така че дали и кога ще се "раздвижа" не ми е ясно - може да е утре, а може да е и след 5 години... Относно егото на музикантите. Забелязва се ситуация, която предполагам важи във всяка една друга сфера на живота. Тези, които не са много опитни и им липсват знания/умения са доста скромни. Тези, които са най-добрите в областа са изключително скромни и земни хора (познавам лично някои от най-яките джаз музиканти в света и всеки от тях се е отнесъл с уважение и респект към мен, без значение колко съм "добър" и откъде идвам). Сериозният проблем с егото е при "средната класа" музиканти - хората, които са неуверени в себе си, а в същото време имат самочувствието, че са много по-напред от другите хора. Ужасна работа е да трябва да комуникираш и работиш с такива хора, а за съжаление, това са сериозен процент от музикантите. Разбира се, че човек трябва да е самоуверен, че това, което прави е с добро качество и е на прав път. Но когато това стане прекалено е доста дразнещо. Това е световен проблем и се забелязва и в България. Преди време си говорих с един от любимите ми китаристи и мой приятел за тези неща (свирил е с Дизи Гилеспи и почти всички други големи джазмени). Това е един от най-скромните хора, които познавам. Той ми каза "Ние просто свирим на китара. Това не е голяма работа. Ние не сме хирурзи или ядрени инженери. Ние просто правим това, което обичаме и го предоставяме на хората с надеждата, че те ще го харесат. Но това не е голяма работа!" Ако можеше повече от музикантите (а и хората генерално) да разсъждават така, може би светът би бил по-различен... Сравняването (съревноваването) с другите музиканти винаги ще носи единствено негативни емоции. Вариант А - аз съм по-добър от него. Това единствено би довело до "четкане" на егото. Вариант Б - той е по-добър от мен. Това води до неувереност, избиване на комплекси... Постоянно се опитвам да работя върху себе си точно по този въпрос и мисля за тези неща. В крайна сметка, нещата сами се предопределиха за мен. Музиката, която слушам (не говоря стилово, а като концепция) и начина по, който това рефлектира върху подхода ми към свиренето са доста "несъстезателни". С годините се стремя да се изразявам с все по-малко ноти, да свиря възможно най-мелодично и винаги да инкорпорирам блусът във всичко, което свиря (без значение от стила, блусът за мен е най-вече начин на възприемане на нещата и "истинско" изрязяване, отколкото конкретен стил и 12 тактова форма). Може би някои "колеги" музиканти намират стилът ми на свирене "простоват", но това не ме притеснява, защото "невинните" хора (така наричам шеговито не-музикантите сред публиката), пред които свиря се кефят. Преди време прочетох един цитат от Нат Кинг Кол ("I'm not playing for other musicians. We're trying to reach the guy who works all day and wants to spend a buck at night. We'll keep him happy."; ще се опитам да го преведа) - "Аз не свиря за да впечатля другите музиканти. Ние се опитваме да докоснем човекът, който работи по цял ден и иска да изхарчи някой лев, когато излезне вечерта. Ние забавляваме него." Това е и моето виждане за нещата. До голяма степен откривам много общи неща между музиката, будизма и планинарството. За мен и трите са едно пътешествие; процес на опознаване на себе си и елиминиране на егото. И колкото по-напред стигнеш по пътя - толкова по-осъзнат и истински човек ще бъдеш. Преди време бях сложил в подписа си една фраза. Не помня дали я бях прочел някъде или просто ми хрумна на момента - "Музиката е изкуство, а не спортна дисциплина. Финалът е публиката, но не е важно да си първи на финала, а да стигнеш!". Може би тук е и най-добрият момент да се извиня на всеки, който съм засегнал с постовете си във форума. Понякога (особено до преди няколко години) казвам неща, които не мисля наистина, а под влияние на моментно афектиране съм "изстрелял". Съжалявам за това и се извинявам! Пешо
  4. Давайте още въпроси, ако някой има... Нещо ми е скучно, а днес съм в настроение за писане
  5. Здрасти! Съжалявам за късният отговор, но последните няколко дни бяха доста интензивни... Положението с джаз музиката в Ню Йорк е малко различно от очакваното - тази музика се свири на адски много места, но почти всички от тях са ресторанти и барове. Дори и повечето от знаменитите джаз клубове (Blue Note, Jazz Standart, Smoke, Birdland) сервират храна и най-често публиката се състои от три основни групи: богати американци, отишли да вечерят с гаджетата си под звуците на любим артист (или дори непознат артист, но просто, за да се повъртят в арт атмосфера); туристи, които искат да се докоснат до джаз музиката; студенти от джаз програмите и млади музиканти (които са завършили или никога не са учили в някое от училищата за джаз). Общо взето предимно последната група от клиенти посещава тези места конкретно заради музиката и представят най-неблагодарната част от посетителите (в очите на собствениците) - влизат с намаление от входа (почти всички клубове имат студентски намаления), не вечерят (тоест не харчат много пари в заведението) и кибичат цял сет на бара на една бира. С това казано, аз свиря предимно по барове и ресторанти. Гигове в "джаз клуб" съм имал доста, но процентно са много по-малко от ресторантските (както и в момента всяка сряда свиря в един ресторант). В най-общият случай всяко реномирано заведение има някаква жива музика - дуо или трио, наблъскани в някой от ъглите, свирещи джаз, блус, боса нова, р'н'б... Това е и положението при мен. Хората си вечерят/пият под звуците на жива музика. Почти никога не пляскат, тъй като те не са отишли там да слушат музика, а да си полафят с приятелите, и поздравяват бандата на излизане или между сетовете (оставяйки бакшиш в метална/стъклена/пластмасова купа пред сцената). Много често бандата пуска така нареченият "Tip Jar" между клиентите (те си го предават помежду си, пускайки по няколко долара всеки) или някой от групата минава с него покрай масите (питайки всяка маса дали им харесва музиката). И това не се приема за ненормално или просия, а си е част от занаята. Ако някой си мисли, че единствено клубовете в БГ се отнасят грубо и неадекватно с музикантите - греши. Вече придобивам общото усещане, че различните професии имат еднакъв стереотип на държане в целият свят, а именно - кръчмарят си е кръчмар, независимо дали е в БГ или САЩ. Безмумните истории са безброй... Дано това е дало някаква представа за положението тук Поздрави, Пешо
  6. Съжалявам, че не сте разбрали за това. Нямаше как да кажа на всеки лично. Ето тази тема се въртеше 2-3 седмици на първа страница в раздел Къде, Какво, Кога: http://forum.muzikant.org/index.php?/topic/93466-jazz-time-oaaaaai-aecaai/ Нищо, следващият път ще посвирим яко и с участието на Мони! А с теб, Бояне, ще изджемим скоро, така че нищо не се губи Пешо
  7. @sa6tiat - Мони, следващият уъркшоп ще бъде когато си дойда към България. Евентуално през лятото (месец август). @alexnous - Мерси за подкрепата! Дано някой ден музикалното образование в България догони западното и започне да подготвя студентите в поп и джаз факултите адекватно! Пешо
  8. Хаха, това е добър въпрос (и доста неочакван също така). Абсолютно стрейт едж бях за няколко години преди доста време. Не помня точно кога беше, но е нещо на принципа на 2004-2007г. От тогава съм на различни периоди. Когато си бях в БГ през декември/януари за около месец - пийвах бира и червено вино на богато. Сега съм отново стрейт едж - решил съм да не пия алкохол за няколко месеца (до лятото; или поне до рожденният ми ден през март). Редуването на сухи и "мокри" периоди ми влияят позитивно на свиренето и музиката, както и на спортуването (занимавам се активно с jogging и планинарство, както вече се разбра). Когато не пия съм по-концентриран и целенасочен, което в един момент обаче стига границата на напрягането и тогава идва ред на пийването. За хубаво или лошо, никога не съм бил голям пияч - няколко бири са достатъчни, за да вдигна градуса А концентрати не пия от много години, само при повод (Нова Година, рожденни дни и т.н.) и то най-вече хубава водка. Пешо
  9. Здрасти! Не съм преподавал в музикално училище/университет в България, освен ако не броим курсовете по педагогическа практика, които карах последната година при образованието си в НБУ. Целият преподавателски опит, който имам от България е базиран на частните уроци, които провеждах (нямам идея колко души са идвали на уроци при мен през годините, но си мисля, че е нещо на принципа на 150-200). Основни различия в музикалното образование в България и САЩ има много и то драстични. Даже си мисля, че ще е по-лесно да изброя приликите, тъй като такива няма В Ню Йорк съм учил в две музикални училища - Brooklyn Conservatory of Music (двугодишна диплома програма) и Aaron Copland School of Music към Queens College (двугодишна магистратура; завършвам през месец май). И двете програми имат доста общо, най-вече в избора на предметите и подхода на преподавателите. За мое най-голямо учудване (очаквах, че ще има различия, но не и толкова сериозни), нямаше нито един предмет, който да съвпада от това, което съм учил в НБУ и това, което учих в Ню Йорк. Тромавата и неактуална за съвременния музикант (поп и джаз музика, както се нарича тази специалност в БГ) класическа теория на музиката и солфеж са заменени с джаз такива, при които се разискват основните похвати на съвременната музика - акордни прогресии, мелодични линии, транскрибиране на джаз сола и акомпаниране (включително и на различни инструменти - пиано, тромпет, саксофон, тромбон, контрабас, китара, барабани) и т.н. Класическата хармония е заменена с джаз хармония, при която акцентът пада върху начини за рехармонизиране, анализ на рехармонизации от различни изпълнители. В часовете по пиано вместо фуги се изучават основните акордни прогресии (в случай, че се наложи да се акомпанира или демонстрира нещо на пианото при преподаване), свирят се джаз стандарти и блус. По аранжимент се пишат и анализират аранжименти за биг бенд, като всяка седмица биг бенда на училището пресвирва всичко написано от студентите. Интересното е, че по нито един предмет няма учебник или помагало, по които да се водят лекциите. Друга основна разлика е, че не е нужно преподавателя да има завършена магистратура, за да преподава на вишистите и завършена докторантура, за да преподава на студентите в магистърската програма. Просто е необходимо да е човек, който е можещ, знаещ и с много опит. А такива в Ню Йорк не липсват. Обобщено - музикалното образование в САЩ е изключително практически насочено и се осъвременява постоянно (всеки семестър има нови предмети; други, за които се сметне, че не са актуални - отпадат). За разлика от БГ, където всичко е свързано с един тромав и изключително неприятен процес на изучаване на всичко на теория, но без никакви практически примери и експерименти. Относно различията от преподавателска гледна точка - усеща се голяма разлика в отношението към преподавателя и изучаването на музика генерално (от две години преподавам в частна музикална школа). Когато обяснявам нещо, ученикът винаги ме слуша внимателно без да свири паралелно с това. Също така винаги идва подготвен за всеки урок, което улеснява и ускорява процеса. Определено искам да представя тази различна система на преподаване на музика в България. Ако (или когато) се върна за постоянно в БГ, с удоволствие бих кандидатствал за работа във всички музикални институции в София - ДМА, НБУ, СУ и т.н. Разбира се, това ще повдигне въпросът: "Готова ли е системата в БГ за промяна?". Тъй като от години преподават едни и същи хора, които нямат намерение да се пенсионират, а когато го направят - подлагат почва на някой "техен" човек да заеме поста им. Уъркшопа, който проведох преди няколко седмици в София беше изключително приятен опит за мен (а и за участниците, съдейки по отзивите и желанието им за повторно събитие). Целта ми беше да добия повече опит в преподаването на импровизация на няколко души едновременно (основната идея беше да проведем един практически насочен джем сешън - предимно свирене и много малко говорене). Нещо, което отново е взаимствано от музикалното образование в САЩ и в БГ се практикува единствено от Милчо Левиев (майсторските му класове по джаз импровизация). Всички участници бяха добре подготвени и доста отворени за добиване на знания. В рамките на три часа всеки от участниците промени подхода си към импровизацията и акомпанирането, най-вече като концепция. Което за мен като преподавател е най-важното. Аз не мога да науча някой как да свири на китара - това е индивидуален процес. Но ако мога да предоставя на ученика нова гледна точка за неща, които биха ускорили развитието му или пък до този момент са оставали незабелязани - аз го правя. Приятно изненадан бях от факта, че освен китаристи, в уъркшопа участваха и други инструменталисти - тенор саксофон, бас китара, пиано. Това (както и корепетиторите, които бях викнал - Влади Михайлов на контрабас и Николай Бакалов на барабани) допринесе за цялостното усещане за истински джем сешън. При следващото ми посещение в БГ с удоволствие бих провел втора част! Пешо
  10. Ами ако няма повече въпроси да предам щафетата?
  11. Опа, Евгени И въпреки всичко, помниш ли онази група с Мария, Гого и Мишо Славни времена и уникална музика; жалко, че не просъществува хавата... Иначе: ЕСМ хавата не е любимата ми музика. Под този лейбъл са събрани едни от най-яките музиканти в света и винаги оценявам, когато имам възможноста да чуя нещо от тях, но просто това не е музиката, която слушам всеки ден, по цял ден. Класическа музика обожавам! Всякаква, без значение дали е за пиано, китара, арфа, струнен квартет или симфоничен оркестър. Като по-малък ходех всеки четвъртък в зала България и слушах... Не казвам, че разбирам(х) какво се случва, но класическата музика ми действа много успокояващо и приказно - отнася ме надалеч. От рока мога да изброявам до безкрай - все пак, като всеки български тийн от 90те, и аз минах през периода дълга коса, тениска на Ози и черни дънки. А това беше и една от най-основните причини да просвиря на китара. Страшно много (и до сега) се кефя на Led Zeppelin, Deep Purple, Rolling Stones. А планинарството е голяма моя страст! Надявам се това лято, ако всичко е по план, да мръдна до Rockie mountains и да кача първенците там - Mt. Elbert(4401m) и Mt. Massive(4398m). Те са вторият и третият по височина в континенталните щати (тоест извън Аляска). Отделно имам голям мерак да кача Килиманджаро, но засега ми липсват финансите за такава експедиция. Но някой ден Интересна планинарска история, че дори и с музикантски привкус: Това лято, при един преход в Пирин, преспах на заслон Тевно Езеро. Спалното помещение е точно над столовата, като ги дели една врата на пода(тавана), която беше оставена отворена за проветрение. В столовата се подвизаваше и запиваше упорито група възрастни планинари. След всяка изпята песен се вдигаше странна наздравица - някой от тайфата се провиква: "Три, четири!" и всички вкупом изкрещяват "Наздраве!". В началото това ми се стори доста дразнещо (след 10 часов преход и предстоящ 8ч. на другия ден, аз се опитвах да заспя), но в последствие на всяка тяхна наздравица, всички хора в спалното помещение започваха да се хилят неистово. Кулминацията дойде, когато ние започнахме да им даваме тон за наздравица от горният етаж - "Три, четири!" и те пак си изкряскваха "Наздраве!". Това се превърна в наздравицата на лято 2010 и си я използвах, където и да отида А красиви моменти в планината - безброй. На 13 август 2008г. се озовах на заслон Кончето и останах да пренощувам. Без да знам до този момент, един от хората в заслона ми каза, че точно тази нощ ще има метеоритен дъжд. Навихме часовниците за 3 сутринта, легнахме рано и през ноща се насладихме на нещо великолепно - гледката от толкова високо (2760м) към небето, изпълнено с падащи звезди е невероятна! Пешо
  12. Опа, вуйче, мерси много за оказаната чест! Нямаш представа колко оценявам всичко, което си казал... Най-вече, защото е казано от теб! Относно въпроса за дисциплината и мотивацията. Нека започна с по-лесното, а именно - дисциплината. Аз съм изключително неорганизиран и разхвърлян човек, със силно изразено асоциативно мислене, което само влошава нещата. Скачам от едно нещо в друго за секунди. И с годините осъзнах, че това ще решаващ фактор да НЕ постигна нищо, тъй като ми липсва далновидност. И си изградих навици, нещо като backup софтуер, в случай, че основният сдаде багажа и пак започна да се лутам в мислите си. Изградих си система на упражняване и ако усетя, че не се придържам към нея - се автокоригирам и се връщам в релси. За съжаление, понякога отклонението продължава седмици, дори и месеци За мен най-добре работи системата да се упражнявам на серии от по 30-45 минути, като в началото на всеки ден гледам да си набележа някакви основни задачки за всяка серия. Винаги започвам със загряване - бавно разсвирване с метроном, и после забивам (или с метронома или със записите) няколко парчета, които знам. Просто да ми дойде вдъхновението да свиря.... После продължавам с каквото трябва да се върши - транскрибиране, работа за ритмика, прима виста, учене на нови парчета/стилове и т.н. А за мотивацията - трудна тема. Радвам се, че съм оставил впечатление у теб, че съм доста мотивиран. За съжаление, не е точно така. С годините мотивацията ми претърпя драстични промени. Като бях по-малък (още учех в НБУ), бях на 100% мотивиран да свиря и да постигна нещо. Но от както дойдох в Ню Йорк, осъзнах, че нещата не са точно така. Готино е да имаш големи цели в дългосрочен план, които да гониш. Но от другата страна живота си тече, одъртяваме бавно и е готино и да си правиш кефа на момента. Защото не знаеш дали догодина няма да е краят на света Но набил ли си се в тази каша да бъдеш професионален музикант - нямаш друг избор освен да буташ напред и да вярваш, че си на прав път! Защото аз съм с музикално образование и извън музиката нямам никаква друга квалификация... Тоест нямам и избор освен да стана по-добър музикант с всеки изминал ден Определено съм убеден, че най-успелите хора в световен мащаб са тези, на които тези две черти са им силни - мотивация и дисциплина. Разбира се, че талантът има огромно значение, но без тези две неща - не става. Така че дерзая в тази посока и опитите все още продължават! Пешо
  13. От акустичните китари нисък клас ми харесват тези на Ямаха. Отиди в магазин Динакорд и погледни дали имат нещо в този ценови диапазон. Ако не - събери още 20-30лв и си вземи Ямаха Ф310 - много сполучлива акустична китара. Мисля, че цената и е около 270-280лв. Поздрави, Пешо
  14. Ето нещо брутално... Поздрав за втора маса
  15. Oгромна. Имам доста китари и всичките си седят спокойно в меките калъфи, когато не са в употреба. Доста време използвах разни препарати, струни с покритие и т.н., но сега не намирам смисъл в това. Използвам струните, които най-много ми харесват като звук и максималното, което правя е да ги забърша с парцал (веднъж на седмица-две). Пешо
  16. 1. Абе, кога идваш насам? Галя ме пита няколко пъти вече... Включително и вчера. 2. Не мислиш ли, че ако завъртиш това вертолетче в Ню Йорк, до 3 минути над къщата ти ще се завърти голямата му версия с надпис NYPD? Пешо
  17. Здрасти А.Байчев! Първо да спомена, че напоследък пиша изключително рядко във форума, така че явно твоят пост ме е трогнал! Какво разбрах от това, което каза: 1. Завършил си ДМА с пеене; знаеш за какво иде реч (в пеенето); няма кой да те учи вече [няма какво да научиш вече в БГ (или генерално?!) относно пеенето]; в България сте малко хората, които разбирате от пеене. 2. Не познаваш Георги Мирчевски; смяташ въпросният вокален педагог за "машина за пари", "някакъв дъртак", "дърт шарлатанин". 3. Не си присъствал на негов урок по пеене, но вече имаш изградена представа, че това е "просто чесане на езиците" с някакъв "сладкодумец". Като извод от 1., 2. и 3., бих казал, че: 4. Ти си безкрайно недоволен от професионалната си реализация като певец и вокален педагог, следователно изпитваш остра нужда да изсипеш една камара жлъч по адрес на някой, когото не познаваш лично. С това, ти се надяваш, че ще убедиш хората, че Георги Мирчевски "не става", а ти - да. Просто обърни внимание на впечатлението, което оставяш с поста си. Пожелавам ти много професионални успехи! Поздрави, Петър
  18. kitaratapesho

    Сладури

    Много красива музика!
  19. Не още, но е в списъка Пробвал ли си да свириш на контрабас? Или си твърдо електриков отенък?
  20. Кой е най-високият връх в Северна Америка?
  21. Не знам дали ще бъде от помощ на някой (предполагам, че запознатите с електротехника са наясно с тези неща вече), но ето това е батерията, с която работят препоръчаните от мен усилватели: PS-1270 F1 Цената и е доста добра, и предполагам, че който може да си я инсталира в усилвателя правилно, ще има кубе за улично свирене! Поздрави, Пешо
  22. Здравей! За мен най-добрият избор за улично свирене са Crate Taxi amp и Crate Limo amp . Имам и двата модела, звучат доста сносно, батерията издържа около 2 часа ако кубето е на 10, около 4 часа при кубето на 5 и около 6 часа при кубето на 1-2. Дори и малкият модел е достатъчно мощен, а и двата имат вход за микрофон и вход за инструмент. По-големият модел има много повече опции и корекции, както и вграден процесор с основните ефекти (ривърб, дилей и корекция за нивото на ефекта). Нямам идея дали се продават в България (по-вероятно не), но определено това е изключително удачен избор за уличния музикант. Поздрави, Петър
  23. Никога не съм бил gear freak. Едно от нещата, които научих от моят приятел Ники Драгнев преди години беше - винаги купувай това, от което имаш нужда, но и което има смисъл. Ако не можеш да изсвириш едно цяло парче - едва ли китара Гибсън ще ти помогне особено... Всеки инструмент си има проблеми. Дори и най-скъпите - винаги има нещо - динамиката; височината на струните; потенциометрите; тона; или нещо друго. За себе си съм открил, че доста по-важно от качеството (дефектите) на инструмента е нещо друго - да се чувствам комфортно и да мога да свиря музика и да мисля по-малко за hardware. И напоследък "неудобна" китара не съм пипал. Не знам по каква случайност. Сигурно говоря пълни глупости, които са доста неуместни... Пешо
  24. Въпросният младеж се качва да изджеми едно соло в църквата. Музиката е смесица от соул, госпел, блус, джаз. Стилът на свирене на Кори е изключително искрен и интересен. Амин!
×
×
  • Създай нов...

Важна информация!

Поставихме "бисквитки" на вашето устройство, за да направим този сайт по-добър. Можете да коригирате настройките си за "бисквитките" , в противен случай ще предположим, че сте съгласни с тяхното използване.