Музикален слух
Прието е да се диференцират няколко типа и разновидности на музикалния слух, различията между които не винаги са ясно установени, а и не всички типове могат да се приемат безусловно.
По начин и характер на музикално възприятие слухът може да бъде абсолютен и относителен.
Относителният слух се проявява във възприемане и възпроизвеждане на ладовите взаимоотношения и интервалови връзки между тоновете на основата на зададен тон или слухова настройка в лада и тоналността.
Абсолютният слух е способност да се открива и възпроизвежда височината на тоновете без сравнение с какъвто и да е изходен тон.
Вътрешен слух се нарича способността вътрешно (мислено) да се създаде представа за звучащите тонове, основавайки се на по-ранни впечатления
Мелодичният и хармоничен слух са различни прояви на музикалния слух по отношение на мелодията и многогласната фактура, а не отделни способности. Същото се отнася до тембровия, полифоничен и динамичен слух.
Интерваловият слух се проявява в умение да се изпълняват с глас или на инструмент както и да се разпознават различни интервали.
В някои източници пише и за архитектоничен слух като под това се разбира усета за музикална форма, способноста да се разбират и оценяват времевите отношения и функционалното значение на компонентите на музикалните творби (квадратност, неквадратност, тричастност, експоцзиция, разработка, завършек на развитието и др.). Това е една от най-сложните форми на музикалния слух, която граничи с творческото мислене.
От физиологична гледна точка музикалният слух е апарат за възприемане на музикалните звуци; той е обусловен от природни данни, сред които особености на строежа и функционирането на слуховия орган, като външен анализатор на тоновете. Музикалният слух се характеризира с широк диапазон и чувствителност при възприемане параметрите на музикалния звук - височнина, сила, тембър и трайност.
Най - ниските тонове имат честота около 16 Hz (C2), най - високите - около 20 000 Hz, (приблизително es7); трепетливи движения извън посочените (инфра- и ултразвуци) не се възприемат като тонове. Слухът е най-чувствителен към изменение на височината, силата и тембъра в средния регистър, примерно от 500 до 3 000 – 4 000 Hz, където музикантите улавят изменения във височината с 5 - 6 цента (около 1/40 от целия тон), а в силата с 1 децибел. Специална единица за изменения на тембъра няма.
При по-малко от 500 и повече от 3 000 – 4 000 Hz чувствителността на слуха значително намалява. При повече от 4 500 – 5 000 Hz усещането на тоновата височина като степенно качество се губи.
Различията в диапазона и степента на чувствителност на слуха са значителни при музиканти и немузиканти, както и индивидуалните различия сред музикантите. Но тези качества не определят равнището на музикалност; голямата чувствителност на възприятията е даденост, необходима за музикална дейност, но не гарантира успеха й.
От музикално - психологична гледна точка музикалният слух е механизъм за първична преработка на музикалната информация и изразяване отношение към нея посредством анализ и синтез на външните й акустични прояви или посредством емоционална оценка. Умението да се възприемат, разбират или изразяват отношенията или функционалните връзки между тоновете, основано на споменатите природни дадености е по-висока степен на организация на музикалния слух. В тази връзка се говори за ритмичен усет, ладов усет, мелодичен, хармоничен и други видове музикален слух. При възприятие интуитивно или съзнателно се отчитат отношенията между тоновете. Например, ладовият усет се основава на слуховата способност за различаване на височината, силата и трайността на тоновете, а от друга страна същността му е в осмисляне и емоционално преживяване функционалните връзки между тоновете на музикалната структура (устойчивост, неустойчивост, тежнения, степен на напрежение на тоновете в мотива или фразата; интонационна определеност, образно - емоционална характеристика на тези мотиви, фрази и т.н.) По същия начин звуковисочинният слух се опира както на чувствителността към най-малките изменения на височината така и на възприемане и оценяване ладовите, метро-ритмични, хармонични и др. взаимоотношения в музикално-технологичен и емоционален план (интонацията е чиста или фалшива, изразителна, спокойна, напрегната и т. н.)
Най-важният компонент на музикалния слух е музикалността, която се изразява в емоционална отзивчивост към музикалните явления, яркост и сила на преживяванията. Практиката показва, че без такава емоционална предразположеност човек е неспособен за композиторска или изпълнителска дейност, както и за пълноценно възприятие на музика.
Музикалният слух се развива в дейностите слушане, изпълнение и съчиняване на музика. В тях се повишава чувствителността към различаване минималните изменения във височината, силата, тембъра и трайността, изработват се условни рефлекси за височинните отношения (напр. усъвършенства се относителния слух, развиват се мелодичния и хармоничен слух, ладовия усет, засилва се емоционалната отзивчивост към музикалните феномени).
Изключение прави абсолютният слух, който не може да бъде формиран чрез упражнения; може да се развие само т. нар. лъжлив абсолютен слух (термин на Теплов) или относителен слух, който помага да се определя височината по косвен път (например по тембъра).
(По материали на Музыкальная энциклопедия, том 3, Москва 1976г.)
хххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххх
Учени от Университета в Рочестър са установили, че абсолютния (идеален) слух - способността да определяш височината на звука без предварителна настройка, не е чак толкова рядко явление, както се считаше по-рано. Откритието е станало възможно благодарение на специален тест на подобен слух при немузиканти, разработен от изследователите. За това се съобщава в официалния сайт на Университета.
Новият тест е основан на резултати, получени при изучаване на процеса на обучение за говорене при децата. За началото учените избрали някои акорди (групи от три ноти, сформирани по особени правила). После тези групи се проигравали на случаен принцип пред участниците в теста в продължение на 20 минути. След това, всеки участник прослушвал различните тризвучия и бил длъжен да определи, чул ли ги е по време на теста. Частта с тризвучията била транспонирана, т.е. тоналността (височината) на всички звуци била изменена с еднакви интервали. Някои от изпитаните не усещали промяната на тройките ноти.
Традиционно се смяташе, че повечето хора имат т. н. относителен слух. Той се различава от абсолютния по това, че за определянето на нотите е необходима настройка - звук или акорд, относително подреден мислено. Ако изпитваните по време на теста използваха относителен слух, те без затруднение биха познали транспонираните акорди, доколкото е възможно да използват вродения си абсолютен слух. Процентът на успелите обаче се оказъл достатъчно висок.
Музикалните термини за височината на звуците е ре диез, ми, си и т.н. Докато не започнал проекта на Университета в Рочестър не съществувал метод за проверка на тоналното възприятие у музикантите. Считало се е, че абсолютния слух е доста рядко срещано явление.
ххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххх
Абсолютен слух
Абсолютният слух е вид дълговременна памет за височината и тембъра на звука; способност да се определят спонтанно с тонови имена височината на тоновете, дори на немузикални звуци, както и тоновете точно да се възпроизвеждат с глас или намират на инструмент.
Лицата с абсолютен слух бързо разпознават и назовават музикалните звуци без опора в интервалите и без вътрешно изпяване. Най-активният абсолютен слух се проявява в способността тоновете се възпроизвеждат с глас абсолютно точно.
На пръв поглед изглежда, че абсолютният слух е функция на паметта. Действително разпознаването и възпроизвеждането са функции на паметта - но особена памет - за височината на тоновете Следователно притежаващите абсолютен слух запомнят нещо, което се изплъзва на тези с относителен слух.
Основните параметри на тона - височина, трайност, сила и тембър - са присъщи на всеки тон и съществуват в единство в него. Много психолози (Щумпф, Келер, Ревеш) обръщат внимание на любопитен факт: заедно с изменение на височината се променя и тембъра – при понижаване на тона той се обогатява, става по-масивен, а при повишаване – по прозрачен, по-светъл, по-звънлив. По такъв начин изменението на един физически параметър предизвиква две усещания. Това явление се нарича двукомпонентна теория за височината.
Експериментите показват,че хора с добър относителен слух различават височината когато има движение на тоновете (мелодия) или когато няколко тона звучат едновременно (т.е. възникват интервалови отношения). Отделният тон се възприема като абстрактно звучаща и нищо не изразяваща степен от звукореда. За хората с абсолютен слух всеки тон е конкретен, има свое “лице”, название и определено място в звуковата скала. Това добре е изразил Танеев, който е притежавал абсолютен слух. Той отбелязва, че за него всеки тон има “физиономия”, която му позволява лесно да го запомни и възпроизведе.
Има три вида абсолютен слух:
пасивен
активен
псевдоабсолютен
Пасивният абсолютен слух е недостатъчно развит абсолютен слух. Лицата, които го притежават лесно разпознават височината, когато звучи мелодия или хармонично съчетание, при това в средния регистър - от малка до втора - трета октава.
Хората с активен абсолютен слух лесно разпознават и възпроизвеждат височината на изолирани тонове, могат да я определят при всеки звук от естествен произход - пеене на птици, всякакви звукови сигнали и др., или те отделят височината във всяко сложно и необичайно звучене.
Псевдоабсолютният слух се проявява след продължително свирене на инструмент. Теплов го нарича ”интервалов”. С него добре се познават тоновете на ”своя” инструмент - цигуларят познава само тоновете на цигулката, пианистът - на пианото, певецът - тоновете, близки до неговия тембър. Очевидно тук голяма роля играят моторно - двигателните и темброви асоциации, изградени след дълга изпълнителска практика.
Абсолютният и относителният слух се развиват във връзка с двете страни на звуковисочинните отношения в музиката: абсолютната тонова височина, т.е. мястото на тона в звуковата система, в музикалния строй, и относителната височина, т.е. мястото на тона в тоналността. Абсолютният слух значително облекчава звуковата ориентация при възприемане на музика. Музикантите, които го притежават откриват непосредствено тоналността на произведенията и с лекота улавят модулациите. Лесно е да се разбере колко важно е притежанието на абсолютен слух например за диригента.
Абсолютният слух е много полезна в музикалната практика способност, но не е задължителен за пълноценно музикално възприятие. Той дори не е най-добрият и съвършен слух, както предполагат специалистите и някои музиканти. Наблюденията сочат, че в редки случаи той може да е съчетан с недостатъчно изразено ладово чувство и дори със слаба музикалност. Често могат да се срещнат хора с абсолютен слух, които по-трудно и повърхностно се ориентират в звучащата музика (един такъв пее гама Фа мажор: фа - сол - ла - ла диез - до - ре - ми - фа!) и въобще са по-малко музикални от други, които нямат това преимущество, но притежават добре организиран и правилно трениран слух. По тази причина е погрешно мнението, че ученик с абсолютен слух не трябва да работи за усъвършенстването му. Физиологичните данни трябва да се развиват до равнището на музикална способност, стремежът да е към това, слухът не само механично да фиксира височината на тоновете, но да помага за осмисляне на музиката. Учащите с абсолютен слух се нуждаят от специални методи на работа, но и те са длъжни да преминат през всички форми, в които се организира обучението по солфеж.
Музикалното възприятие на обикновения слушател, както и сложната дейност на изпълнителя, педагога и композитора успешно се осъществява при наличието на развит относителен слух. Сред майсторите от миналото, които не притежават абсолютен слух са Вагнер, Шуман, Майербер, Вебер, Чайковски, Григ. Това не им е попречило да създадат шедьоври. Следователно, мислите и чувствата, които въплъщават композиторите, а изпълнителите пресъздават с помощта на различни средства са достъпни не за ограничен кръг хора с абсолютен слух, а за огромната маса професионални музиканти и любители на музиката, които притежават относителен слух. И все пак- абсолютният слух , без да се фетишизира, не е случаен разкош. Доста често той е съчетан с по-голяма музикална дарба и позволява не само да се слуша осъзнато музикалната тъкан, но като че ли да се усети и види. А това дава големи предимства на музиканта, особено в откриването на модулации, определяне грешки в текста или интонацията на учащите, солистите, оркестъра, хора.
Да се изработи абсолютен слух у лица, които не го притежават посредством активна работа по солфеж е невъзможно - точността за откриване на тоновата височина замира щом спрат тренировките. Това, което понякога се възприема за изработен абсолютен слух е всъщност умение да се използва някакъв изходен тон чрез външно или вътрешно изпяване - например много нисък тон от диапазона на гласа или устойчиво запомнен конкретен тон (до1, ла1), което става в резултат на многократното му повторение в различни упражнения. Непосредственото функциониране на абсолютния слух, ако не е неизявен още в началото на музикалното общуване, може да се прояви късно само в случаи, че лицето е имало природни данни за това, но по някаква причина те не са се проявили по-рано.
Легендарен с абсолютния си слух е Волфганг Амадеус Моцарт, от чийто писма научаваме, че болезнено преживява дори най-малките отклонения във височината на тоновете по време на репетиции и изпълнение на произведенията му.
(По материали на А. Л. Островский и А. Л. Гостдинер)
линкове:
теория на музикалните елементи
виртуално пиано
хармонични диктовки
слухов тренинг
разпознаване на гами
хххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххх
Вътрешен слух
Вътрешният слух е способност да си представяме музиката в мисълта, вътрешно да я чуваме и преживяваме, без да я изпълняваме и слушаме реално, а да я разпознаваме и възпроизвеждаме само по памет по време на четене на ноти или съчиняване на музика.
Вътрешният слух позволява мислено да си представим отделни музикални звуци, съзвучия, едногласни мелодии, структурата на музикалната тъкан, нейната форма, метроритмична организация, ладо-функционален строеж, количеството гласове, темпо, динамични нюанси. Той е способност да си представим фонизма на отделни съзвучия, тоналности, тембри на инструменти и гласове, индивидуални черти при изпълнението на музика.
Вътрешно-слуховото представяне има две форми: вътрешно чуване и вътрешно пеене. Основната разлика между тях е в това, че може да се пропее само едноглас, а да се чуе всякакъв брой гласове.Пеенето с глас (външно възпроизвеждане), свиренето на инструменти и дирижирането са опосредствено въплощение на вътрешно слуховия процес, докато вътрешното възпроизвеждане е негово непосредствено и пълно изражение.
Слуховите представи изникват пред мисления поглед на човека в едни случаи непроизволно, в други – след усилия на волята, на логичното мислене и могат да бъдат кратковременни или продължителни. При това в различните случаи е различен обемът, пълнотата, точността, скоростта и истинността на запомнянето, съхранението и спомнянето на тоновете.
Съществува мнение, че развитието на слуха е усилена тренировка на способността за запомняне на колкото е възможно по-големи по обем музикални построения и във връзка с това се предлага музикалната диктовка да се записва само по памет и непременно цялата. Изключва се възможността за разчленяването й. Този метод не може да бъде ефективен поради своята едностранчивост. (Да припомним, че има автори на пособия с диктовки, които започват от два такта и постепенно обемът се уваличава, в съответствие с увеличаване обема на паметта на учащите се). В този случай не се прилага широкото разбиране за паметта като основа на всички психични процеси, а тясно насочване именно към запомнянето и още по-точно към обема на запомнянето. Всички усилия се съсредоточават към развитие на навици за запомняне на колкото може повече материал. В този случай работата рязко се стеснява и вместо различни свойства на слуха се развива само едно – обема на представите, за сметка на отклоняване вниманието от звуковисочинните отношения.
Поради сложната си структура вътрешния слух извънредно трудно се поддава на развитие. За успех при работата във всеки отделен случай е необходимо да се определи категорията на вътрешния слух и във връзка с това - вида недостатъците на слуха. И само след такъв анализ може да се избира път, който за да се следва за поправяне несъвършенствата му.
УПРАЖНЕНИЯ ЗА РАЗВИТИЕ НА ВЪТРЕШНИЯ СЛУХ
Всеки вид работа по солфеж, дори построената без всякаква система, подобрява слуха. Но безсистемната работа значително увеличава времето за постигане на целта, снижава резултатите и ги прави нетрайни, тъй като учениците бързо загуват слуховите навици. Методически построената дейност дава съвсем други резултати – ако упражненията са подбрани в съответствие с особеностите на слуха на учащите се, разчетено е времето за отработването им, тренировките се извършват непрекъснато, то у учениците се изработват устойчиви условни рефлекси, устойчива система от слухови навици.
· Необходими условия за успешно развитие на слуха са:
· Системност и последователност в работата
· Индивидуален подход към учениците
· Методически правилен подбор на задачите
· Постепенното им усложняване
· Изпълняване на всяка задача дотогава, докато се получи необходимата реакция
Докато не се получи леко и бързо изпълнение на прости упражнения не бива да се преминава към по-сложни.
Вътрешният слух се развива на основата на реално звучаща музика. Ако ученикът не знае как звучи мажорната гама или доминантовия септакоред, то едва ли ще може да научи това от вътрешните си представи. Вероятно по тази причина отчасти е вярно задължителното изискване още от самото начало на изучаване на хармония задачите да се решават без пиано. Необходим е продължителен период от време, през който слухът да привикне към звученето на отделни акорди и хармонични последования, учащият да си изясни логиката при подбора на акордите, да натрупа умения за поставяне на хармоничен съпровод, т.е. да се научи да изявява хармоничните възможности на мелодията и на базата на този слухов опит да се премине към хармонизация на мелодия или други по-сложни видове дейност.
(Информация по книгата „Внутренний музыкальный слух” на Светлана Оськина, М.1977)
ФОРМИРАНЕ НА ПРЕДСТАВИ ЗА ЗВУКОВИСОЧИННИТЕ СЪОТНОШЕНИЯ
