Универсално разпознаване на три основни емоции в музиката

[Steppenwolf]

Из архивите си с музикално-теоретична насоченост се натъкнах на едно изследване, което може да представлява интерес за някого тук. То загатва, че в музиката все пак има някои универсални и всевалидни истини, колкото и да не се харесва на дадени хора това.

 

Линк: http://web.orbitel.bg/ks/emotion_music_universals.pdf

[trendkiller]

Thank you, sir!

[hologram]

Що само три?

[Slinky]

Що само три?

Ами вероятно защото са толкова. Останалите са разновидности или комбинации на тях. А те са основните.

[hologram]

И уплахата ли е към основните? Малко тенденциозно ми се струва, даже не малко. Например гнева към кои спада, радост?!, тъга?!, уплаха?!.

Мног охора ще кажат, че мажорните са радостни, минорните тъжни, което извадено от контекста и абсолютно нищо не значи. Примери - бол. Няма основни емоции, или има или няма емоции изобщо.

Редактирано Септември 13, 2011 от hologram

[XAS]

Ако емоцията в музиката означава настроение, бих цитирал малка част от доста дълъг списък на един американец в тази категория. Например:

Строгост, жизнерадостност, комедия, конфликт, объркване /хаос/, достоинство, драма, възбуда, вяра, съзидателна сила, зараждане, грация, величие, тежест, скръб, омраза, нестабилност, оживление и много други още такива. Все универсални и общовалидни истини!

[bgmttt]

Що само три?

Ами вероятно защото са толкова. Останалите са разновидности или комбинации на тях. А те са основните.

 

Разбира се, че не са само толкова. Целта на изследването е съвсем друга: да докаже, че музиката е универсален език, независимо от културната среда, в която е израснал човек. Демек и за англичаните и за камерунците страшната музика е страшна, а радостната - радостна.

Малко ми е странно какво толкова му доказват - страшното си е страшно..... На кино (ако е готин филма) ми се изправят космите от ужас още докато траят надписите.....

[hologram]

Мога поне няколко арабски песни да ви пусна, на които никой от вас или някои изследвани слушатели, и през ум няма да им мине, че става дума за любов (не непремено несподелена). Много хора казват, че е мъка, клизма...

Тия изсмукани изследвания тип екзит-пол са толкова безсмислени.

Редактирано Септември 14, 2011 от hologram

[Viara Ivanova]

На кино (ако е готин филма) ми се изправят космите от ужас още докато траят надписите.....

Поправчица(в повечето случаи): ако е добре направен саундтрака .

[Viara Ivanova]

И уплахата ли е към основните? Малко тенденциозно ми се струва, даже не малко. Например гнева към кои спада, радост?!, тъга?!, уплаха?!.

Мхм.Основната емоция, която управлява живота на модерния "западен" човек е именно страхът- поради масовото възпитание на привързване към и идентифициране с външни на индивида неща: вещи и хора.Масово решенията, които хората взимат са базирани именно на страх-от загуба, неуспех, излагане, разочарование.Съответно, поведението било то гневно, радостно, влюбено, ревниво, лъжливо също е следствие на страховете ни.

Редактирано Септември 14, 2011 от Viara Ivanova

[hologram]

Уплахата не е ли кратковремен страх. Докато един страх може да трае с години, дори цял живот (поради някои обстоятелства, които засягаш, повече познати като стрес) то уплахата е доста ситуационно определена, макар също да отива към стреса. Значи трябва да сложим стреса към основните. 'Ам чи тъй де...

Няма основни емоции, просто или има или няма емоции изобщо.

Имаше неква легенда за един композитор дето нощем си отивал до пианото и свирил някакъв акорд, наречен минорен, и плачел ридаел. И после айде универсални чувства със съответни акорди. А кой знае човека кви вътрешни терзания и болежки си е имал и е искал да ги понамали, та затуй - минорен акорд свирел.

[Steppenwolf]

Образно казано, мисля, че страхът изгражда мастилото, което очертава контурите на индивидуалната личност спрямо останалия свят; важен е за съхранението и оцеляването й като такава.

 

На физиологично ниво, амигдалата е центърът в мозъка, отговорен за емоциите. При поява на страх може да изпрати импулси до хипоталамуса, който пък управлява симпатиковата и парасимпатиковата системи, отговорни за изпитването съответно на тревожност и релаксация в определени ситуации. А постоянният и твърде интензивен страх от нещо, който се намесва негативно във всекидневието на личността и й пречи, се нарича фобия. Ако си имал определено травмиращо преживяване, то може да бъде асоциирано с попадането в подобни ситуации, като при всяко такова попадане изпитваш страх и тревожност, които могат да бъдат описани като ирационални, понеже в конкретния случай не е налице реална заплаха. А коренът на страховете изглежда е този от смъртта.

 

Адреналинът е хормонът, отговорен за възбудата и привеждането на организма в състояние на стрес. Серотонинът е хормонът на щастието. Какъв е хормонът на грацията? А на достойнството и надеждата? Последните едва ли са основни емоции, а разклоняващи се чувства, надграждания и украшения от интерпретации и асоциации, които са доста културно зависими. И чувствата са многобройни, шарени и специфични, за някои от които езикът се оказва беден. Докато страх, радост, тъга са сред основните емоции и присъстват у всеки нормален индивид на биологически фундаментално, системно ниво (в т.ч. се наблюдават и при животните) като реакция на стимули от средата. Целта на изследването е да покаже, че едни и същи звукови и музикални събития имат тенденцията да задействат същите тези емоции за всички хора независимо от културния строй. Стресиращите звуци и музикални произведения често се оказват такива и за котарака ми, който свива уши и понякога иска да излезе от стаята. Но когато до ушите му достига примерно Прелюдия 2, оп. 28 от Шопен, едва ли си мисли за ранена надежда, лежаща в прегръдките на меланхолия, което не е сигурно и за аборигена.

 

От по-източна мистична позиция обаче споменатото в началото може да не е абсолютната реалност, както предполагам Вяра загатна. Тогава, ако отделната личност реално е илюзорна и съответно его-очертанията, които я разделят от изпълнения с опасности свят, са също такива, то и страхът е илюзорен; при духовно просветление и достигане на Брахман няма вътре и вън, няма раждане и смърт, и тези страхове се стапят. Но по-лесно казано, отколкото изпълнено.

[Viara Ivanova]

Hologram, щом тъй ти е по-лесно,карай така.

[Fenix]

Много странно ми се стори това изследване. Слушах и откъсите, които не бяха нищо особено. Използвали са 20 човека, за да "докажат" разликата между стабилни и нестабилни акорди. ДААД и ДФГ са дали пари за това! Не виждам никакъв проблем да направим същото проучване тук. Ще пуснем една анкета, с 4те звука. Ако бяха отворили уикипедия, щяха да видят научни статии за това: http://en.wikipedia.org/wiki/Consonance_and_dissonance

[Steppenwolf]

Написаното в Wikipedia едва ли можем да наречем научни статии, а резюме с основните точки по въпроса с консонанса и дисонанса. Дано не мислиш, че авторите на изследването не знаят тези неща, тъй като не би могъл да си по-далеч от истината. Същите имат и поне дузина други изследвания в областта на неврологията и музикалната психология - от интересни по-интересни.

 

Консонансът и дисонансът се делят основно на пет вида. Най-ранните и елементарни концепции са мелодичен (мелодичната линия и интервали), полифоничен (интервалите между две или повече мелодии), контрапунктичен (от който произлизат някои "правила" на гласоводенето и третирането на дисонансите), функционален (отнасящ се до функциите на акордите в хармонията). Те малко или много зависят от контекста и се изменят с времето и средата, с творческото търсене на нови хоризонти, измяната на естетическите виждания и чуването през годините. Накрая идва и психоакустичният или сензорен дисонанс, имащ отношение към предходните, към развитието на строевете и цялата тонална система, и то не само западната. Няколко компоненти се явяват определящи при него - обертонове и комбинационни тонове с биенето между тях, виртуални тонове, тонално сливане, хармонична ентропия, периодичност, културен наклон...

 

Колкото до стабилните и нестабилните акорди... През времето схващането за консонанс и дисонанс, а оттам и за стабилност се изменя, както и зависи от музикалната среда, с която конкретен човек се е обградил. В изгрева си музиката е била монофонична и с ограничен тонов обем. По-късно през Средновековието октавата, квинтата и квартата са консонанси, но не и терцата и секстата, затова са се ползвали доста пестеливо и с повишено внимание. През Ренесанса терцата и секстата вече са консонанси. А днес септакордите, нонакордите и т.н. ги използваме като стабилни хармонии, докато в миналото не са се считали за такива и са се разрешавали; в наши дни септакордът е толкова основна и нормална хармонична единица, колкото тризвучието за Барока и Класиката. По мое скромно мнение, подобно изследване би било поне малко любопитно за онези, които имат предвид тези неща, тъй като те сами по себе си не казват твърдо това, което изследването заключава, и проверката им не е неоснователна.