Caprycorn

Честито на тези, които отгатнаха! Имате едно черпене от мен! Ето я и цялата снимка:

Уважаеми господин Пелтеков, от контекста на Вашия пост разбирам, че нито сте бил в Мароко, нито познавате агента. По-скоро пишете заради олимпийския принцип "Важно е участието"!

Ето кой ще пие бира за моя сметка!!! Но само , ако каже къде е тази китара сега !

През 1981 Пеци Гюзелев се появяваше на всякъде с Explorer-а , така че отпада... И Асен Гаргов не е...

Уважаеми господин CangaCeiro, Когато пишете подобни коментари, би било редно да се подпишете под тях с истинското си име, в противен случай твърденията ви нямат тежест. Аз съм работил в Мароко, чрез агентът Иван Иванов от септември 2002 година до септември 2006 година. Познавам много добре и него, и обектите, и работата и самото пътуване с буса до Мароко и обратно! Превозването с буса Иван го направи за удобство на музикантите. Ако тръгнете със собствения си автомобил Ви гарантирам, че пътят ще ви струва тройно повече. Ако тръгнете със самолет, вероятността инструментите ви да пристигнат счупени и негодни за работа е огромна! Напълно нормално е, някой от музикантите да сменя по пътя шофьора на буса, все пак пътят е 5000 км в едната посока! Колкото до договорите, в някои обекти съм работил с договор, а в други без, но ВИНАГИ съм получавал парите, които Иван ми е обещал! Като цяло, мога да кажа, че работата в Мароко е по-трудна, отколкото в други страни, тъй като местната публика познава изключително добре музиката и предпочита т.нар. „музикантска музика”. Въпреки, че отдавна не работя в Мароко с Иван, съм запазил приятелски отношения с него. Гарантирам с името си, че той е точен като човек и като агент! Искренно желая успех на тези, които отиват на работа в Мароко! Поздрави! Ясен Герасимов

Благодаря ти! Добро предположение, но не е Иван Лечев! Вярно, че той свири дълги години със стратокастер от същата цветова комбинация, но през 1981 все още беше с "Крамер", с Фендер почна през 1984. Колкото до необичайната електроника по въпросната китара, много години след това, когато се запознах със собственика и, той ми каза, че била ФЕЙЗЕР. Хайде колеги, който пръв познае кой е китаристът от снимката има една (а защо не и две) бира от мен!

Пиша тази тема с очакването, освен да събуди умиление и носталгия у по-зрелите колеги, да бъде занимателно и поучително четиво за тези, които сега започват да се учат да свирят на китара. Затова я пускам в раздел Китара, но ако модераторите решат, че не за тук, нека я преместят по свое усмотрение. Моят първи урок по китара --------------------------------------- Има дни, които се помнят цял живот, такъв ден за мен е 15-ти септември 1981 година. Първият учебен ден в шести клас не се отличаваше с нещо по-особено от предишните години, освен с това, че беше дъждовен и тържествената част беше претупана по-бързо от обикновено. Много по-важен за мен беше следобедът - предстоеше първият в живота ми урок по китара. Предусещах, че има нещо съдбовно в този първи урок! Докато си приготвя китарата и нотната тетрадка, и докато поразсъждавам още веднъж за престоящия „съдбовен” миг, стана така, че закъснях с цели 15 минути за урока! Първите думи на учителя към мен бяха едно хубаво мъмрене за закъснението ми! След което преминахме на теоретичната част, а тя беше, че най-тънката струна е първа, а най-дебелата – шеста (аз дотогава си мислех, че е обратното) и че пръстите на дясната ми ръка са палец (бележи се с +), показалец (бележи се с една точка), среден (с две точки) и безимен (с три точки)! Дойде ред и на практическата част – трябваше да седна с китарата и да си наредя пръстите на дясната ръка по следния начин – палец на 6-та струна, показалец на 3-та, среден на 2-ра и безимен на 1-ва. Срам не срам, ще ви призная, че тази задача съвсем не ми се отдаде! Наложи се учителят да ми подрежда пръстите, но и с неговата помощ не се получи, колкото повече ми викаше да отпусна ръката, толкова повече я стягах! В тетрдката, учителят ми написа три упражнения, които изглеждаха така: + . .. ... + . .. ... .. . + . .. . ... . .. . С общи усилия, ръката ми все пак се подчини, и успя да удари последователно по 6-та и 3-та струна, при което китарата издаде толкова грозен звук, сякаш проклинаше съдбата си, че от всички възможни китаристи се е паднала точно на мен! С този звук урокът ми приключи. Учителят ми припомни следващия път да не закъснявам, и ми поръча всяко от трите упражнения да мога да го свиря в продължение на 10 минути без прекъсване! Тръгнах си като замаян. В първите няколко минути бях лишен от способността да мисля. Чак когато наближих дома си, започнах да разсъждавам колко съм некадърен, и как не ставам за нищо, и как не можах да извиря дори и първото упражнение... Имах избор между две възможности – да изхвърля китарата през балкона, или да скоча заедно с нея през балкона... Беше станало традиция всяка година за първия учебен ден, майка ми да ми прави малък подарък. И тази година традицията беше спазена, и аз получих подарък -грамофонната плоча на една група, чиито концерт бях посетил през лятото. Обложката на плочата изобилстваше от снимки както на групата, така и на музикантите по отделно. И докато се колебаех дали да хвърлям китарата, или да скачам през балкона (от четвъртия етаж), аз се загледах в една снимка от плочата. По конкретно се загледах в дясната ръка на китариста, и започнах да си задавам много трудни въпроси и сам да си отговарям-„ Значи той може да замахне с дясната ръка толкова от високо и ще си уцели струната...сигурен съм, че ще я уцели, гледал съм го по телевизията, гледах го и на живо на концерт! Ами как се е научил като е толкова трудно? Дали и той като мен е тръгнал на уроци в шести клас? И сигурно и неговият учител му е дал същите упражнения, каквито ми дадоха днес? Обаче той явно нито си е изхвърлил китарата, нито се е хвърлил през балкона. Сигурно ги е научил много добре тези три упражнения и сега си размахва дясната ръка колкото си иска, но винаги си уцелва правилната струна! А аз нали уж исках да стана като него? Тогава защо се мотая още, а не сядам да свиря?” Седнах пак с китарата, наредих си пръстите на дясната ръка (като ги понамествах и с помощта на лявата) и произведох още веднъж онзи ужасяващ звук! Вторият ми опит не беше много по-добър от първия! Но на двадесет и втория вече ръката ми започна да се подчинява на мозъка, а на четиресет и втория пръстите да си застават на правилните струни! Поглеждах отвреме навреме към китариста от снимката, който сякаш искаше да ми каже :”Давай, не се отказвай, ще се получи!” След 50-ят опит усетих, че от китарата излиза някаква мелодийка! Не, нямаше грешка, наистина се получаваше една много хубава мелодия, която дори като че ли ми беше позната отнякъде...Още малко и...сетих се откъде! На пейките в кварталната градинка вечерно време седеше един батко с китара, около него винаги имаше по 4-5 момичета, и той им свиреше точно това, което аз в момента упражнявах! Нима вече бях достигнал нивото на кварталния китарист? Пак погледнах снимката от плочата и си спомних, че моята цел не е да свиря по градинките! Започнах второто упражнение, което си беше два пъти по-сложно от първото, но работата по него вървеше някак по-леко! Направи ми впечатление, че палецът по 6-та струна удря по-силно от другите пръсти, а безименният избързва. Спомних си, че на концерта през лятото групата си изсвири и изпя песните много гладко, нямаше песен където една струна да свири по-силно, а друга по-слабо! След още стотина повторения успях да „възпитам” палеца си колко силно да свири, донякъде вкарах и безименния пръст в ритъм. С третото упражнение ми беше най-трудно да се справя, но за щастие имах на разположение цели три дни до следващия урок, а и китаристът от плочата сякаш ми говореше: „Видя ли, че не е трудно, както ги изсвири двете, така ще изсвириш и третото... и още много други ще изсвириш!” На следващия урок отидох с10 минути по-рано. Учителят ме попита: „Свири ли упражненията?” Отговорих, че съм ги свирил. „Сядай тогава да видим какво си свирил!” Седнах, взех китарата, за момент си затворих очите и си представих концерта, на който бях през лятото, сцената, групата, публиката, която стана на крака още на втората песен и пя заедно с групата...Представих си, че тези три упражнения са моите три песни, които ще свиря на такъв концерт, пред такава публика... и започнах да свиря. След малко чух гласа на учителя: „Добре, достатъчно! Тази седмица при мен минаха 40 ученици, но ти се представи най-добре от всички!” Има дни, които се помнят цял живот! Оставям на вас да отгатнете, кой е китаристът от снимката?

Извинявам се, че повдигам стара тема, но искам да ви обърна отново внимание на графиката на колегата от първия пост. Нека да разгледаме по-внимателно сините стрелки. Те ни показват една много интересна закономерност, която аз бих нарекъл секундов кръг, т.е. ако подредим тоналностите на голяма секунда една от друга, ще видим, че всяка следваща има по два знака повече от предишната! Нека да разгледаме и зелените стрелки, те също подреждат тоналностите в кръг, но този път мога да го нарека голямо-терцов кръг! При този кръг всяка следваща тоналност има четири знака повече от предишната! Червените стрелки на графиката подреждат тоналностите в малка-секстов кръг, при който всяка следваща тоналност има три знака повече от предишната. По същата логика можем да подредим тоналностите и в други интервали, при които също ще наблюдаваме подобни математически зависимости!

Най-простото решение, е да поставиш във всеки отвор по една клечка за зъби без никакво лепило! Този метод ми го препоръча бай Спас, един от най-големите майстор-лютиери в миналото! Вечна му памет.

При мен няма особени тайни- китарата е Гибсън Лес Пол и е включена в Ориндж Рокерверб 50 МК 2. Звукът се записва направо от фото апаратчето, което използвам в случая като видеокамера. Понеже свиря в малките часове на нощта, силата е много тиха, и на записа ясно се чува освен звукът от усилвателя, и акустичният звук на китарата.

Понякога ми се случва и такова чудо

Браво, много ти се изкефих!

Изглежда, че този раздел ще се превърне в мое любимо кътче от форума... Бекинг трак от тук: И моето спонтанно изпълнение:

Ето го и моето включване в джема- скромно, но от сърце :

Може би това е най-удобната китара, която съм хващал някога! С лекота се достига до последните прагчета, много лека в сравнение с Лес Пол!

Ако позволите и аз да се включа в джема с не особено идейна и не добре настроена китара

Моята първа среща с китарата се състоя в самото начало на 1981 година. През лятото на същата година съвсем случайно попаднах на концерт на група Сигнал в Созопол. Този концерт изигра решаваща роля върху мен по отношение на въпроса „какъв искаш да станеш, когато порастнеш?” Ако дотогава давах най-различни отговори като пожарникар, космонавт, локомотивен машинист и всякакви подобни, то след концерта на Сигнал вече твърдо знаех, че като порастна искам да пея и свиря на електрическа китара в група! Имах и късмет, че в квартала ми, живееха много музиканти, които щяха да изгреят на родната (и не само) сцена. Ще изредя няколко имена: Александър Мариновски, с когото жевеехме в един вход, сега киарист на Сигнал, Огнян Цолов и Атанас Андреев, известни от групите Фактор, Елит, Стоун Хендж, жевееха в съседен до нас блок, Юри Коцев-барабанист на Ахат, Зенон Саркисян- основател на група Шейла, Веселин Василев- група Херострат, по-късно група Джи Стринг, Иван Станков-група Бард, Боряна Димитрова-група Зелен Хайвер и група Атлас, Димитър Екимов (вечна му памет)- група Сленг, Румен Гайдев-Гаро... може би съм пропуснал някого... В такава среда, съвсем естествено и аз поех по пътя на групарството. Първата сериозна група с която имах щастието да свиря през 1985-та бяха трима мои съученици, един от тях Добромир Доралийски-невероятно талантлив музикант и аранжор и неговият братовчед Цветан Недялков, който тогава идваше отвреме навреме да свири на кийборд с нас. От това прекрасно време съм запомнил как мечтаехме за още един 100-ватов усилвател, кавърите на Пърпъл, Рейнбоу, Щурците и Сигнал, както и на ФСБ, но поледните само, когато Цецко идваше с кийборда при нас. Помня много добре и как се чувствах на първия концерт с тази група- от излизането на сцената до последната песен имах чувството, че летя! През лятото на 1985-та заедно с Иван Станков и още три момчета направихме друга група, която се казваше Норд Стар. Наскоро Иван ми сподели, че още пази аудиозаписа от концерта ни с тази група. През есента на същата година заедно с Боряна Димитрова и Дими Екимов сформирахме групата към читалище Младост. Това беше първият компромис, който направих в музиката- срещу задължението да свирим песни от съветски композитори на всякакви прегледи на художествената самодейност, фестивали и ОФ мероприятия, ние получавахме на разположение изобилие от усилватели и колони „Вермона”, барабани Амати, двуредов орган Вермона, пиано/стрингс Вермона, микрофони АКГ, лентово ехо Тесла, китарен усилвател Тесла (с вграден дисторшън, компресор и параметричен еквалайзер), както и възможността да правим наши концерти, на които свирехме почти цялата тава на Джудас- Бритиш Стил. Тази група просъществува до 1987-ма. През пролетта на 87-ма Малин ме покани в неговата тогавашна група Мотори. С тази група съм запомнил един концерт в Петър Берон. През 1987-ма влезнах в казармата, където за съжаление нямах почти никакъв достъп до китари, групи и въобще музика. След казармата (1989-та) бях загубил много от предишните си контакти с музиканти и групи, а и вече трябваше да се работи и да се изкарва прехраната. Така през 1990-та се оказах китарист в един ресторантски оркестър. В известен смисъл детската ми мечта да пея и свиря на китара в група беше формално изпълнена, но не и емоционално! Нещата се влошиха много в началото на 1991-ва. Тогава, буквално за един ден, много от ресторантските оркестри останаха без работа и единствения шанс да се продължи беше формирането на дуо. От пролетта на 1991-ва, заедно с Орлин Пенков (за съжаление не е вече сред нас) заработихме в един софийски ресторант като дуо. Барабанистът беше заменен с една японска друм машина, а аз бях преквалифициран набързо в бас китарист. Тогава бях едва 22 годишен, виждах смисъл в свиренето по заведения единствено като начин да се излезне в чужбина, откъдето пък да си купя Фендер Стратокастер и Маршал и тогава... Но моят колега беше на 40, беше пътувал много и с една дума не споделяше моите амбиции. А междувременно и работата за мъжки дуа намаляваше с всеки изминат ден. Така в началото на 1992-ра се озовах сам-самичък в ресторант Стражите в Банско, „въоръжен” с електрическата си китара, един китарен процесор, друм машината и един 20-ватов Лариос. Бях сигурен, че ще ме изгонят, ако не още на първата, то най-късно на втората серия... Но не, не ме изгониха, а дори ме харесаха! Изкарах целия договор (за два месеца) и получих дори реангажимент...След като приключих с втория договор в Банско, заминах на работа на Елените. 20-ватовия Лариос вече беше заменен със 100-ватов ЛАТ В100. Откъде съм имал смелост да музицирам по този начин не знам. Китара, пеене, друм машина и дилей с много голямо закъснение, който да компенсира липсата на клавири, бас и бек вокали. След като свирих цял сезон на Елените успях да събера пари (тогава цяло състояние) за Роланд Е15. Имах вече познания от т.нар. задължително пиано, и само с няколко допълнителни урока по пиано станах съвсем приличен кийбордист. Мечтаните Стратокастер и Маршал трябваше да почакат малко, защото се наложи преди това да купя 12 канален миксер, две колони Динакорд Е153, крайно стъпало, ефект за пеене и още един синтезатор Роланд Д5, а малко по-късно през 1993-та и секвенсер Роланд МС50МК2. Така оборудван, станах доста търсен кийбордист. През годините 1993-1997 работех много с дуа и триа, както и сам в почти всички софийски заведения. През 1997-ма бях поканен за кийбордист в една истинска група. Като казвам истинска имам предвид група, в която всичко се свири на живо с барабани, бас, китара, саксофон, певица и аз. В тази група свирехме заедно с басиста Ошко (известен сега от групата Обратен Ефект).Работата ми с тази група за мен беше една много голяма школа по професионализъм, както конкретно за функциите на кийборда (пиано, стрингс, орган, брас и т.н.) в бандата, така и сценично поведение, облекло, реклама и т.н. През 2000 година започнах все по-често да си правя равносметка за това какво правя с музиката, дали съм залитнал безвъзвратно към кръчмарското свирене, дали съм изпълнил детската си мечта да свиря на китара в група, или съм се отдалечил твърде много от тази мечта... Така през 2001-ва взех решение, че е крайно време да събера моя група и заедно с Марио Трифонов (кийборд и вокал) и Васко Нешев (китара) и моя милост (бас китара и вокал) създадохме Каприкорн. За пръв път след 1985 почуствах отново онова усещане че летя на сцената! Това бяха и най-приятните мигове от цялата ми музикантска кариера. Тогава, обаче знаех много добре, че за да имам група, трябва да намирам постоянно работа(платена) за групата. А точно тогава стагнацията започваше да набира скорост. На 20-ти юли 2002 година се прибрахме от едно свирене в Созопол, простата сметка показваше, че хонорарът на цялата група е по-малък от бензина, който сме изгорили по пътя и тогава взехме решение всеки да търси свой път в живота. Тогава за пръв път се просълзих от раздялата си с групата! По нататък следват 4 години свирене в различни хотели на Мароко и 7 години свирене по норвежките круизни кораби. Не мога да не споделя и радостта, че моята дъщеря реши да тръгне по моя път. На 12 години тръгна на уроци по пеене, на 13 години на уроци по китара, на 14 на уроци по пиано и събра първата си група, а сега, на 17 е ангажирана изцяло с музика- две групи, репетиции, концерти, записи, уроци... А аз, заедно с нея преживявам още веднъж младостта си! Ще ми бъде много приятно, ако някой от гореспоменатите имена влиза в този форум и се свърже с мен!

Имаш поща! Приятно свирене

Интересно е, че Юзбаши почти успява да внуши искреното си желание да доведе Юрая, и как на кмета не му пука за рока Най-веселото е, че преди две години срещнах норвежкия аналог на Юзбаши- около 60 годишен мъж със същото сериозно изражение, който щом разбра, че съм музикант от България, веднага ми сподели, че иска да организира турне на Ролинг Стоунс в няколко града на Норвегия и в София. При това ми обеща щедро да възложи на мен кетъринга на софийския концерт на Стоунс След около час, когато усети явната ми незаинтересованост към организацията на турнето, ми предложи да открием двамата заедно магазин за сьомга в София Понеже и бизнесът със сьомга не предизвика особен интерес у мен, човекът ми предложи да ме уреди да си купя акции от една корабна компания, защото по думите му "скоро тези акции ще скочат нагоре" През целия разговор изражението и жестовете му бяха същите като на Юзбашията в канал3. Всъщност този тип хора са описани в световната класика от великите Илф и Петров в образа на великия комбинатор Остап Бендер.

Дай някакъв емаил за да ти пратя упражнения за лява и дясна ръка.

Хрумва ми един аналогичен дебат, който се водеше често преди години - как е по-добре да записваме акордите, с букви или с ноти? Един колега ми се оплакваше, че работил с някаква пианистка, която не можела да чете буквените означения на акордите, и му се налагало да изписва всички парчета с т.нар. "гроздове" Искам да кажа, че нотите са си хубаво нещо, но ако има и друг, по-прост и по-ефективен начин, защо да не се използва и той?

Много добра идея, Цецо! Поздравления! Не е зле да организираш и други подобни курсове като например "Елементарна техническа грамотност за музиканти" или "Кога и къде да си настройваме китарите - преди да се качим на сцената, или след като вече сме на сцената?" Тези примерни теми ми се родиха като идеи след като гледах концерта на групите от Рокскул в неделя.

Браво!

Получих първата си кухарка малко преди да навърша 12 годишна възраст. Веднага започнах сам да се опитвам да налучквам разни мелодийки от типа на зайченцето бяло, но тогава не съобразявах, че мога да използвам четирите пръста на лявата ръка (без палеца) и четирите пръста на дясната (без малкия пръст), както и , че китарата има цели 6 струни! Тогава "свирех" само на 1-ва струна, само с два пръста на лявата ръка и само с удари нагоре с перцето. При това положение нали се сещате, че вероятността да изсвиря зайченцето бяло без грешка клонеше към нула Нещата се промениха рязко, когато няколко месеца по-късно тръгнах на уроци по китара! След 5-6 урока буквално имах чувството,че пръстите ми сами си намират струните и прагчетата, и че китарата сама свири в ръцете ми! Тази история се случи в доста далечната 1981 година, когато интернет, ютуб, видеоуроци бяха все още научна фантастика. Към днешна дата вече имам известен педагогически опит (твърде малък в сравнение с музикантския ми опит), и наблюдения, че наистина има деца със вроден усет към китарата, но болшинството имат нужда именно от учител, който да им "подреди" правилно пръстите върху грифа. Затова съветвам най-добронамерено Mihalev поне в началото да вземе уроци при професионалист!

Въпросът обаче е, дали твоят приятел има педагогическа нагласа? Познавам много добри китаристи, които не могат да ти покажат абсолютно нищо, докато от други, не чак толкова добри, може да научиш много! Зависи от педагогическите умения. Може би, макар и твърде скъпо, е най-добре първите няколко урока да ги вземеш при учител във Варна, за да ти даде правилната основа, и чак след това да се самообучаваш. Желая ти успех и късмет!