Значи, би било удачно някой, свирил доста, на много места, запознат с синдикалните особености на западни, северни и корейски дестинации да сподели. Другото е чесане.
Пешо, нямах предвид точно всеки да минава изпит пред комисия за миксо-лидийския лад, и нямах тайно предвид себе си като хабилитирван.
Аз повтарям. Дано ме прочетете. Като тръгне бизнесът, има търсене, пазар, предлагане, импресарски агенции, бързо-бързо ще се направи синдикат, въпреки че калните номера ще станат в пъти повече.
Но сега, в ерата на лирическия романтизъм...
Ква е ползата?
Ясно е, че ако свириш и искаш с това да пробиеш, ще правиш компормиси. Ще търсиш връзки. Ще правиш и ти на свой ред кални номера. / Всичко това се отнася до лирическия герой, не до някого конкретно/.
Ще правиш мили очи на тоя, мазни курбани, ходене по надути типове и алкохолизирани лелки с връзки, за да те набутат в някоя халтура, площадна, паркова, клубна, концертна.
Ако нямаш поне пет-десет участия на месец, и дори повече, за какво говорим? Синдикат, дето ще брани правата на група, свиреща три пъти на полугодие? А членовете й поотделно ще са участници в задругата на коларите, програмистите, поетесите?
Ако с това си изкарваш хляба, тогава ще търсиш освен завити пътечки и най-лекото съпротивление, и синдикални гаранции; които според мен не трябва да бъдат давани според някакъв ценз. Но тъй като съм нотно неграмотен, непрофи, пък и без скорошни претенции да завладявам "Пей с мен, сърце железничарско", едва ли съм най-безпристрастният.
Отделно, въпреки явната добронамереност на повечето, писали тук, все пак мнение, имащо повече тежест, и въобще, смисъл, би имало такова на човек, който си изкарва хляба с това. Ние, останалите, свирили или несвирили пред 2345235 души, сме с логичния статут на наблюдаващи.