Дотам и обратно (не е Толкин :) )

[Angelina Sekulova]

Не чувам грам пеене в главата си, ама този текст ми възникна току преди малко. И други стихоплетства са ми възниквали по други поводи, но съм ги запофичкала знам ли къде...

***

 

Прекрачвам прага на забвението

след чаши аромат и пот –

в безкрил летеж

по серпентината

на нечий чужд живот...

 

Посоката изчезва. Вместо цел

зенитът ме разсича неподготвена.

О, ужас! Виждам се –

безкрака сянка, свита в себе си,

кълбо от пориви: зигота!

Прераждане…

Какво да бъда – демон, ангел?

Пророк или пък войн в доспехи?

Без разум се нагиздвам в образи,

пробвам животи

като дрехи...

Боляха пътищата странни,

раниха вените ми, страдах.

Загубвах се и се събуждах,

намирах се,

продажно бягах.

Премостих себе си, удавена

в предвечната отрова.

Без думи мислих,

в многоточия -

безформена и нова.

Научих се да следвам в мрака

бастунчето на пулса.

Очи затварям –

виждам курса

под своите слепоочия…

[Adversarius]

Хм, сами по себе си отделните стихове (куплети) имат добра позиция, но критиката ми е, че няма концепция, развитие, история (не се трябва да има де, но все пак).

Един вид, пейзажна поезия. Както и да разбъркаш стиховете (куплетите) все са си за себе си и няма смислова промяна. Дано ме разбираш какво казвам.

Така можеш да продължаваш до безкрай.

[Angelina Sekulova]

^ Имаш право, лелиното.

Аз за себе си имам нишка, но сега, като прочетох цялото, реших да 'удебеля' някои линии.

Смених вида на глаголите и се отървах от сегашното историческо време (dramatic present), защото на български то може се отнася и до минали моменти, но в случая "фрагментира" разказа. Сега май съм постигнала повече хронология.

Съзнанието за прераждане възниква логично от припознаването на зиготата, тук не мога да променям реда, не знам защо на теб ти хрумва.

Животите, които 'пробвам', намират продължение в 'чуждите съдбини'. Замених израза 'странни пътища', който значи същото, но е по-отвлечен синоним.

 

Доста съм залагала на смисловия елипсис. Пробването на дрехи предполага огледало. Това е само един от образите, които съм премълчала...

Финалът е, че съм се научила да чета приборите за "бордова навигация". Поне смисълът е този. Може би ритмически не е достатъчно категорично.

 

Ако ми хрумне и да го пея, съвсем ще го разбрицам, ама я виж сега как е:

-------------------------------

Прекрачих прага на забвението

след чаши аромат и пот –

в безкрил летеж

по серпентината

на нечий чужд живот...

Посоката изчезна. Вместо цел

зенитът ме разсече неподготвена.

О, ужас! Виждам се –

безкрака сянка, свита в себе си,

кълбо от пориви: зигота!

 

Прераждане…

Какво да бъда – демон, ангел?

Пророк или пък войн в доспехи?

Без разум се нагиздих в образи,

животи пробвах

като дрехи...

 

Боляха съдбините чужди,

раниха вените ми, страдах.

Загубвах се и се събуждах,

намирах се,

продажно бягах.

 

Премостих себе си, удавена

в предвечната отрова.

Без думи мислих,

в многоточия -

безформена и нова.

Ала водач ми стана в мрака

бастунчето на пулса.

Под клепките

последвах курса

на своите будни слепоочия...