Някои факти за пеенето.

[Emanuil]

Това ми писание е отдавна, но не виждам защо да не го пусна тук Идеята ми беше да е въведение в поне още едно такова есе, затова някакви неща са опростени или пропуснати, с идеята да бъдат въведени после. Та така.

 

Колкото повече научавам за пеенето, толкова повече забелязвам колко неинформирани са повечето хора какво представлява певческият глас и как работи. В някаква степен го виждам и по отношение на други атлетически дейности, но за все пак за всеки минимално наблюдателен човек е видно, че бегачите се движат по-особено от нас, докато гоним автобуса, а тежкоатлетите не вдигат щанги, както ние - шкафове. За всеки още малко по-наблюдатален пък е видно, че бегачите пазят ръцете прибрани до тялото, вдигат коленете повече и държат торса си стабилен, а тежкоатлетите заемат определена стойка за всяко движение - краката разкрачени, кръста изправен и т.н.

 

 

В същото време, повечето хора - и наблюдателни, и недотам - смятат, че певците пеят, както ние говорим, само че някак по-добре. Смятат, че за да пееш силно, трябва да се провикнеш като на футболен мач, а за да вземеш висок тон - да писнеш, все едно си си изтървал гюлле на крака или някой ти е набил крак в гюллетата. Това личи и когато някой такъв човек реши да запее - то не са зейнали усти, сбърчени физиономии, вратни жили, челни вени... (Личи и в говоренето за музика по принцип, където се навлиза в бесни технически детайли спрямо всеки "външен" инструмент и това как се свири на него, но като опре до пеене, витаят митове, легенди и мистификации.)

 

 

Това е напълно нормално. В края на краищата, мускулатурата на пеенето е скрита и като слушатели можем да се водим само по слух, а като пеещи - по осезание. А слухът и осезанието, в комбинация с определени самовнушения, фосилизиращи в стереотипи (вкл. културни, както ще спомена по-долу), лъжат. Много.

 

Самовнушенията, за които говоря, са свързани с неизменното присъствие на музика в живота ни - чуем ли веднъж някой мощен висок тон от Бийонсе (или дедо Плант като млад), казваме си, без да се замислим: "Еха, гласни струни от стомана!" Чуем ли го обаче няколко десетки пъти в рамките на ден - а ние го чуваме, защото музиката ни залива отвсякъде, - горното възклицание потъва все по-дълбоко и по-дълбоко в подсъзнанието ни, докато от проста реакция не се превърне в мантра, в убеденост, че нещата са така наистина. Опитаме ли пък да имитираме Бийонсе, резултатът засилва още повече самовнушението ни. Когато врякнеш с всичката сила на нетренирания си глас и постигнеш максимум тон с половин октава под този на Бийонсе и с около една четвърт от силата му - с цената на разпарчавени гласни струни за ден-два напред, - си казваш: "А колко ли силен глас има тя, ебаси!"

 

Самата болка от опита сякаш потвърждава количествената логика "нетрениран глас - слаб, трениран глас - силен". Само че да тренираш гласа си не е количествен процес - а качествен. Процес не на трупане на сила, а на отърваване от излишества, на обтекаемост.

 

Тук се намесват и културните фактори, по-точно нашенските културни фактори. Повечето гласови стереотипи по нашите ширини имат една константа - силовост.

 

Като се почне от силовата естрадна певческа школа, от която произлизат почти всичките ни популярни певци, мине се през фолклорната, откъдето произлизат всички пресипнали поп-фолкаджийки и поп-фолкаджии с по една октава глас (и в България, и в Сърбия, и в Гърция), през школата "научи-се-сам", откъдето пък са минали доста от рокаджиите ни, и се стигне до културата на говорене, в която на почит са дебелият глас и надвикването - включително и при много жени.

 

Какви проблеми създава това ще стане ясно, надявам се, по-надолу. С долното говоря най-вече за мъжкия глас, първо, защото съм мъж, и второ, защото по отношение на неговото развиване битуват най-много погрешни (или никакви) схващания.

 

В акустичен план, нетренираният мъжки глас се състои от три лесно различими диапазона, подредени по височина.

 

Най-ниският диапазон е този, в който разговаряме със спокоен тон.

 

Следват около четири-пет тона, в които гласът ни се изкачва, когато повишаваме тон или се провикваме (било то на мач или на някого в спор, или далеч от нас, или в пълно заведение).

 

Над тях следва октавата, в която Дъстин Хофман се прави на Тутси, примерно.

 

Пълният стандартен работещ диапазон на всеки човешки глас без физиологични дефекти е около 3 октави. Казвам това, за да подчертая, че неща като "Той има дар от Бога! То си му е по рождение!" и тем подобни, са глупости

 

Във физиологичен план, най-грубо казано, вокализираме посредством 2 набора от мускули в ларинкса си + въздушното налягане, идващо отдолу, когато издишваме.

 

Двата набора от мускули са флексори и адуктори. Първите удебеляват и сближават гласните струни, а вторите ги разтягат по дължина.

 

За да се сдобие кой да е глас с пълен работещ диапазон, той трябва да развие синергия между тези две групи мускули - каквато много рядко съществува у един нетрениран глас. Най-често срещаният случай, особено при мъжете, е тъкмо обратният - антагонизъм.

 

Поради това, че рядко се налага да пищим или да се правим на Тутси, както и поради гореспоменатите културни фактори, говорим най-често в първия, най-нисък диапазон на гласа си, а в по-редки и краткотрайни случаи - викаме. В следствие физиологичните ни навици закостеняват.

 

Един фрустриращ ефект от тях е следният: колкото повече се изкачваме в диапазона си, толкова по-силно работят флексорите ни, за да увеличат броя цикли на отваряне и затваряне на гласните ни струни (повече цикли = по-висока честота = по-висок тон). Колкото по-силно работят флексорите ни, толкова повече се удебеляват гласните ни струни в момента на усилието. Колкото повече се удебеляват, толкова повече въздух е нужен за да ги накара да трептят, че и бързо, отгоре на всичко. Комбинацията от пренапрягане на флексорите и мощната въздушна струя отдолу е пагубна за гласните струни, поначало много крехки части от анатомията ни. И понеже са крехки, а флексорните мускули не могат да устоят на въздушната струя безкрайно, в един момент от изкачването в диапазона те просто се отказват, напиращият въздух раздалечава значително гласните струни и вместо да се докоснат по цялата си дължина и дебелина, те се докосват само с тънките слузести мембрани по краищата си - феномен, известен на всички ни - и особено на момчетата в пубертета, - като "прескачане на фалцет". Гласът рязко скача с няколко тона (най-често в гореспоменатия трети, Тутси-диапазон) и губи всякаква сила и цвят.

 

Друг фрустриращ ефект от "викащото" пеене е следният: колкото повече расте напрежението на мускулите вътре в ларинкса и напорът на въздуха отдолу, толкова повече работят мускулите около ларинкса, за да го стабилизират. Това са тези, с които преглъщаме. Te скъсяват тръбовидната отсечка между устните и трахеята, която гласовият апарат представлява. (Това си личи по подскачащата нагоре адамова ябълка, която маркира ларинкса - и която подскача нагоре именно когато преглъщаме и се пънем да пеем неправилно.) Резултатът е отново липса на цвят, усещане за "давещ се", "напънат" звук, липса на вибрато, хрип в гласа и т.н.

 

Някои изпълнителни превръщат подобни обективни дефекти в част от стила си, разбира се, но в случая говоря за неопитните вокалисти, които смятат, че стратегиите от горните два абзаца са път към качественото развитие на гласа. Че пеенето някак работи на принципа на културизма, че човек може да накара мускулите на ларинкса си да хипертрофират и да поемат натоварването по-леко. Всъщност, възможно е, но само донякъде - в смисъл на диапазон, - и с тежки уговорки: загуба на пластичност, динамичен контрол, резонанс.

 

Както споменах, решението е синергия между флексорите и адукторите на ларинкса и оптимизация на резонантните пространства в гласовия апарат. И едно мощно, всеобхватно обобщение като за накрая - Крис Корнел, Робърт Плант, Рони Дио, Роб Халфорд, Брус Дикинсън, Ханзи Кюрш, Йорн Ланде, Глен Хюз, Дейвид Кавърдейл, (и някои по-актуални) Брент Смит и М.Shadows - никой от тях, НИКОЙ. Не се провиква като на футболен мач, за да си покрие нужния диапазон.They give it hard by taking it easy. Food for thought.

Редактирано Октомври 11, 2012 от Emanuil

[Viara Ivanova]

Мхм .

[Determ1N]

Много яка тема, евала!

[travelcaster2]

Познаваш анатомията. В твоето есе повече се говори за мускули.

Аз бих казал, че добрите певци умеят (придобито от дадена певческа школа или имат даденост) да насочват гласа си в три резонансни кухини. Гръдна, носова и главова. Така гласът е много по-богат и силен, без да се прилага сила. Придобива характерност.

Педагози казват, че пламък на свещ пред устата на добрия певец не помръдва.

[Viara Ivanova]

Митко, така е, резонансът е много важен, ама гръдна кухина? . Как точно се насочва гласа към гръдната "кухина" )

Като говорим за "гръден" резонанс това не е защото гласа резонира в гръдна кухина - идва от усещането за резониране в гръдната кост, т.нар.sympathetic vibrations. Гърлото, устата и носа са резонаторите, за които ти говориш.

[travelcaster2]

Въобще не съм специалист. Та това е най-сложният инструмент - гласът.

Но знам, че насочването към резонансните кухини става чрез разпяването на ма, мо, ми, ме, му

на тризвучия или др, но с плавно повишаване на тоналността.

[travelcaster2]

Задържането на съгласната М предполага на къде ще насочиш вибрациите. Гласната след нея насочва към различните резонатори. Това се усеща. На Мааа и Мооо слагам ръка на гърдите си и усещам вибрациите. Не знам, може и да греша.

[Viara Ivanova]

Аз знам, че не си специалист - и в това няма проблем, говорим си.

Това са от митовете в музиката , така че е готино да се нищят и повече хора да са наясно. Подобно на "за да си добър рок китарист трябва 5 години да си свирил на класическа китара" и при пеенето такива има бол.

Значи, пробвай да изпееш най-високия си тон с маа и моо(или каквото друго искаш) да видим де ще ги усетиш вибрациите

Насочването става основно чрез контрол на мекото небце - насочване към нос/уста или микс, отварянето на пространството-дали ще е в гърлото или в устата, някои даже ноздрите си отварят + визуализация.

Контролът и отварянето как ще станат без мускулите, за които Емо говори ...

Т.е. ти казваш баш същото, за което Емо е писал.

За разпявката: "М" се ползва не за насочване на звука към кухините, а за "изваждане" напред, за да не звучи "глътнат"/глух гласа. Т.нар. forward placement.

Симпатичните вибрации са вследствие на височината на тона, с каквато щеш сричка да изпееш висок тон няма да го усетиш в гърдите, по-скоро можеш да усетиш вибрации в носа, синусите, върха на главата... на това му се вика главов резонанс.

Гръден и главов резонанс(и миксов) се отнасят за регистрирането.

Гръдният резонанс е всъщност резониране на тонове в гърлото (кухина). Може да се нарича гръден, но не значи, че нещо ти резонира в гръдната "кухина"-най-малкото там са ти белите дробове, сърцето, каква кухина може да е това ?

[travelcaster2]

Съгласен съм. Не съм учил пеене. Но в есето на колегата например има пропуски. Първо ми хрумна това за резонансните кухини. После - хигиена на гласа, хранителен режим и мн.други.

[Emanuil]

Съгласен съм. Не съм учил пеене. Но в есето на колегата например има пропуски. Първо ми хрумна това за резонансните кухини. После - хигиена на гласа, хранителен режим и мн.други.

 

 

Идеята ми беше да е въведение в поне още едно такова есе, затова някакви неща са опростени или пропуснати, с идеята да бъдат въведени после. Та така.

 

В моето есе всъщност се говори доста повече заблуди и негативните последици от тях - за мускули има точно един среднодълъг абзац и по-точно казано 188 от общо 1312 думи

Редактирано Октомври 14, 2012 от Emanuil

[Emanuil]

И понеже си струва да спомена точно за гореописаните резонантни "кухини" - единствената наистина значима за пеенето кухина е букофарингеалната, простичко казано: пространството от малко над гласните връзки, до устата + самата уста (вкл. устните). Тази кухина е единствената, която може да мени формата си и така да окаже влияние върху тембъра. Носовата кухина води единствено до носов звук. Има значение само доколкото не бива оттам да минава въздух, докато пееш, освен ако примерно не изпълняваш кънтри или някои други фолклорни по същината си стилове. Кухините в главата пък са много малки и силно "заглушени", така че ролята им в резонанса на гласа е на практика четвъртостепенна. Гръдната кухина пък на практика не е кухина, защото човешкото съществуване изисква да не е куха

[travelcaster2]

В Консерваторията съм чувал преподаватели да поощряват студентите да насочват резонанса в: Гръден, Носов и Главов. Не е мое мнение. Нека чуем някой певец.

[Emanuil]

Aз съм певец и не съм чувал преподаватели в Консерваторията, но за сметка на това пък познавам анатомията на пеенето. Анатомията е въпрос на факти, не на мнения. А си чувал преподаватели да поощряват студентите да насочват резонанса в гръден, носов и главов... какво?

Редактирано Октомври 14, 2012 от Emanuil

[travelcaster2]

Не ми се спори. Щом си певец значи знаеш повече от мен. Пусни нещо да чуем. Така ще си по-убедителен.

[Emanuil]

Ех, старият трик с "не ща да споря, я пусни нещо да чуем" Кои сте "вие"? От името на другите потребители ли говориш? Те знаят ли? Те ли са ти дали тази привилегия? За факти също така не се спори, логически невъзможно е А това, че съм певец, никак не значи, че знам каквото и да било за пеенето. Бих казал, че съм изключение. Повечето певци не знаят. Много от преподавателите - също. Само за информация, понеже виждам, че имаш склонност да залиташ по илюзорни авторитети

Редактирано Октомври 14, 2012 от Emanuil