'' Проблеми на политическата социализация или защо пънкът няма изгледи да мре ''
Разработка на Ангел Димитров Ангелов, студент от 1-ви курс в образователно направление '' Журналистика '' към Център за образователни услуги при СУ '' Св. Климент Охридски '',
ФН 11471
Процесът на формирането на политическо съзнание преминава през редица етапи на своеобразна еволюция, които очевидно съвпадат с възходящото изменение на възрастта и придобиването на определен ранг на образованост. Осъзнал се като част от социума и неразривен елемент – носител на народния суверенитет, индивидът – гражданин може да вземе участие в конституирането и упражняването на публичната власт. Т.е. при наличието на необходимите обстоятелства, каквито са например интелектуалния потенциал, градивната мотивация и политическата ориентация, той може да приеме едно активно гражданско поведение. Или пък не! Настоящото съчинение ще се опита да изясни какво би могло да видоизмени процесът на придобиване на политическа самостоятелност и да го изкриви до страстното желание по полуутопичния неполитицизъм – анархията.
В началото на настоящото изложение искам да подчертая, че нишката на мислите ми е прокарана по – скоро през личните ми разбирания, оформени в процеса на трупане на житейски опит и през една значителна доза влиятелна музика, отколкото през терминологията на разни научни съчинения. Ето защо едва ли ще удостоя с внимание афинитета на перфекциониста към изряден понятиен апарат и ще заместя традиционно установения терминологичен набор с няколко лесно разбираеми и съвесм понятни ми определения – '' взети от улицата'', както обичам да се изразявам. За да изясня нагледно примерите си за асоциална нагласа ще използвам цитати от различни литературни постижения на пънк културата, по – известни като текстове на песни, които са рядко прецизно богатство на подлежащия на изясняване смисъл.
Основният въпрос, около който смятам да раздвижа разсъжденията си се изразява в следния комплекс :
Доколко странно е твърдението ми, че пънкът може да играе своеобразен коректив на обществено - политическите взаимоотношения? Какви са причините за политическатата десоциализация ( ако мога да си позволя да нарека така този социален феномен )? Или как може да се обясни противообщественото поведение на един средностатистически младеж, който почти нечленоразделно крещи, че му е писнало?
Ето какви са и моите доводи, с които търся някои отговори на тези въпроси :
Всеки, който има дори и незадоволителни познания относно историята на пънк културата ще трябва да се солидаризира с общото мнение за социалната насоченост като една от основните черти на изложението на тази култура. Още тук бих искал да подчертая, че имам предвид класическата пънк култура, а не псевдопънкарите в стил МтиВи, които израждат социума в изображение на женски гениталии. И така социалната насоченост на този тип музика е буквално една чувствителна струна, която има доста напредничаво, разбира се в значителна степен крайно мнение за социална справедливост. И все пак по този начин намират израз ценности, споделяни от представителите на т.нар. средна класа – т.е. хората, които живеят имайки малко и колкото да преживеят. Може би това не е определение за средна класа, но именно такова го дава Сид Вишъс – британски музикант и идеолог на легендарната английска група Sex Pistols. Пънкът съсредоточава недоволството на една такава обществена група срещу погазени, незачетени или накърнени по друг начин права на човека и гражданина. И така от една страна имаме обществено – държавната цялост, развиваща се според определени предписания, а от друга – отделната общност, която е надигнала глас поради обективни и действително съществуващи неефективни механизми на общестеното съжителство. Или както Вишъс казва по силата на неговата наречената от някои невежи наркоманска логика, пънкът е като опозицията в Парламента – той е чувствителността, пулсът на публичната власт, която не просто деликатно, а направо зверски шумно е известена за определена насока на социално напрежение. Повече от ясно е, че съм подвластен на идеализацията на това разсъждение, но все пак искам да отдам заслуженото на правдивата логика, която е налице. Именно в това направление аз на своя глава достигам до заключението, че '' културата на неоправданите '' е или по – скоро би могла и трябва да играе ролята на своеобразен коректив в процеса регулирането на обществените взаимоотношения от страна на държавната власт.
Може би е напълно излишно е да споменавам, че изложеното по - горе твърдение е изключително непопулярно. '' Изстрел във въздуха'', както се пее. Непопулярно е за широката общественост и за управляващите кръгове най – вече поради специфичността на словесния изказ. Че какъв пример за парламентарна етика може да бъде извлечен от ( уместната ) декларация : '' Парламентът е средище на маймуни! ''. Освен това посочения пример е доста постен в сравнение с някои, които от съображения за запазване на благоразположението на интелигентния читател ще пропусна да цитирам. Т.е пънкът е по свой начин социална програма, която се върти по радиото, но не се печата в Държавен вестник. Или поне не посредством така цинично изложени правдоподобни по своята същност обществени тежнения.
Нарочно, но без да искам да се отделям от основната тема, ще ви разкажа една интересна история с основополагащо значение за моята теория.
Историята се случила в малко провинциално американско градче, чието име едва ли съм запомнил. Общинската управа на градчето взела решение на закрито заседание да предостави земя от общинския поземлен фонд на богата предприемаческа фирма за строеж на нов квартал. В строителните планове обаче била включена и територията на част от гробищата на градчето. Разбира се католическото население дълбоко възнегодувало. Най – интересен обаче бил протестът на героите на случката. Става въпрос за млада пънк група от местното училище, която до такава степен била вдъхновена от подобна несправедливост в интерес на долара, че измислила песен, в която се пеело за края на кариерата на кмета, за насилственото му сваляне, за социален бунт срещу багерите и булдозерите, за нова ера. Песента била изпълнена на специално организиран митинг, но също така била записана и изпратена на кмета на селището. Той естествено не обърнал внимание на агресивния тон на младежите, но едва ли първоначално е предполагал колко трагична ( и разбира се позната отнякъде ) насока ще придобие ситуацията. И така на фона на бездействието на управата, населението се вдигнало на стачки, бойкотирало достъпа на инжинерите до границите на градчето и в последствие се наложило да бъде използвана полицейска помощ от съседен щат, за да се задържи придобилия крайни размери обществен натиск. И докато момчетата от училището продължавали да изпълняват своя хит, кметът трябвало '' да се спасява, криволичейки по задните улички''.
Намирам изводът от тази история за следния – кметът, в качеството си на представител на държавната власт, не е съумял да улови обществената тенденция. Песента от своя страна не просто е успяла, но и, едва ли не, е предсказала събитията, довели до отприщване на изначалното състояние на човека – хаосът извън държавния строй.
Мисля, че вече е уместно да прокарам моето определение за политическата десоциализация с предварително поставяне на условието, че аз съм автор на понятието и една негова неточност трябва да се отдаде на моята частична компетентност.
И така, както казах в началото, именно обществото е онази социална рамка от взаимоотношения, в условията на която човекът се самоизявява, самоувършенства, самореализира ; придобива насоченост смисълът на неговото съществуване, търпи развитие съзнанието му за общественост ; предоставят му се права и свободи ; той се социализира. По време на този креативен процес ( който трае през целия му живот ), човек стига до своите изводи въз основа на осъзнатите си възприятия. Предоставянето на правото за участие в управлението на държавата означава, че общността има доверие в силата на отделния индивид и от там – в силата на колективния израз на суверенитета. Така се формира единна воля на държавата. До тук добре. Но не са необходими учебници, за да разбереш какво е единна държавна воля. По – скоро трябва да си '' потърпевш '', за да осъзнаеш, че това е '' всичко друго, но не и твоят интерес '', че това е '' воля на едно привилегировано парламентарно мнозинство, изразяващо интересите обикновено на определено обществено малцинство ''. Цитатите са от различни проникновения на определените като '' наркоманизирани порнографи '' представители на английската и американската пънк вълна. '' Държавната воля – продължават те – е представена като твоя воля. Обаче тя не е твоя воля, доколкото ти си си ти. Нека си е държавна. Щом не е твоя, защо по дяволите трябва да се съобразяваш с нея?? ''
В гимназията имах един учител по психология, който доста често употребяваше понятието '' фрустрация ''. Тогава така и не научих какво значи това понятие. След това го чух в една песен на група Pennywise и разтворих учебника по психология. При фрустрация имаше горе долу следното определение : '' Състояние на човек, излъган в своите очаквания, лишен от възможността да постигне силно желана цел. Най – често се проявява в някаква агресивна форма. '' Това дава основа за развитие на учението на теорията за агресивността, което само по себе си се препраща частично към учението за девиантното поведение на индивида или както аз обичам да се изразявам – противообществените прояви.
В следствие на краткото изложение по темата за политическата десоциализация стигаме до следното заключение :
Налице е отделният индивид, който се е осъзнал в общественото пространство, социализирал се е, има достъп до политиката. Този индивид обаче е фрустриран – излъган е в своите очаквания – обществото се развива противно на неговата воля. '' Когато пипнеш врял котлон, си дърпаш ръката ''. Индивидът не просто извръща глава от политическото управление на обществените отношения, но се отказва и от устоите на самото общество като форма на '' организиране на загубената тълпата '', т.е. десоциализира се. Това предполага асоциално и потивообществено поведение на индивида. Той е агресивен и представлява потенциална опасност за гражданския мир.
Имам си едно лично схващане – пънкът обхваща различните симптоми на асоциалните тенденции и '' опасното поведение '', той буквално ги възпява. Но това е начинът, по който именно фрустрираните индивиди съумяват да отговорят на разочарованието си чрез изсипване на '' горещо слово '', а не чрез противообществени прояви. По – лесно е да го кажеш, отколкото да го направиш. Освен това има една поговорка : '' Оставете кучетата да си лаят. Керванът няма да спре. ''. По отношение на тази поговорка Сид Вишъс изпозлва доста нецензурни фрази. Тя обаче е напълно в реда на установената обществена практика по '' забравяне и игнориране на революционните проблеми''.
Разбира се изключително важно значение за формиране на '' политическата '' идеология на аполитицизма – анархията, имат конкретните условия, при които индивидът се е осъзнал като политически дееспособно физическо лице. Отричането на обществото има своите основания в развитието на всеки отделен '' анархист ''. Ще поднеса на вашето внимание като пример историята на един английки музикант ( чиието име не помня ), която намирам за израз на достоверно тълкуване на описаното дотук. Историята е следната :
Въпросният английски музикант се ражда в изключително бедно семейство в долнопробните предградия на Лондон. Доколкото си спомням поради алкохолизма на баща му и невъзможността на майка му да се грижи за него, той е даден в дом за отглеждане. Там слабичкото босоного момче е обект на сексуално малтретиране от страна на предствител на управата на заведението. Славата му на '' играчка '' се разчува и '' на гости '' му идват всякакви '' чичковци с униформи '', които прекарват известно време с него, разбира се срещу заплащане на директора. Така героят на нашата история трупа комплекси, но мълчи, тъй като няма къде да отиде. Единствената му утеха е старата изтърбушена китара, подарена му от едно красиво момиче, което е станало прекалено голямо и е напуснало дома. И така малчуганът седи в стаята си, подрънква на китарата и пее за своето отмъщение, за лошата храна, за Оливър Туист, за облачното небе над Лондон, за красивото момиче...Когато напуска дома, момчето се опитва да си намери работа и работи по ветровити докове за жълти стотинки, унижаван и вмирисан на риба. Междувременно започва да свири в група и от тази трибуна изсипва своите проклятия към обществото, позволило един човешки живот да бъде сринат по такъв болезнен начин. В историята се набляга на факта, че английския музикант е силно повлиян от една политическа личност, която печели доверието му. Той гласува с голямо желание на поредните избори и вижда своя избранник в Парламента. Но каква е неговата изненада, когато осъзнава, че въпросният политик започва да работи за своето собствено благо и финансово замогване и не изпълнява обещанията си. Това съвпада с времена на безработица и дефицит дори на минимума за оцеляване. На фона на целия си ужасяващ живот, музикантът пренася агресията от света на музиката и текстовете си в света на отреченото общество. Така се стига до деня, в който ограбва незначително имущество и убива неговия собственик. Животът му може би е завършил някъде по килиите на англиийските затвори, но за това не знам. Важното е, че примерът е нагледен – фрустрираният човек, отрекъл общестените принципи и политическото управление, търси да реализира единствено и само своето право – правото на по – силния, '' правото на джунглата ''.
В резултат на положените усилия съумях, мисля, да предам основните си идеи без да се отклонявам прекалено и излишно в различни нагледни примери, които са повече от много и '' не по – малко от няма толкова ''. Стигнах до отговорите на въпросите, които формулирах в началото и не просто изложих възгледите си, но и сам се убедих за някои постановки на проблема. В крайна сметка продължих да се придържам към цензурираната версия на изложението, защото така като че ли е най – добре за всички. Естествено никой не си прави илюзиите, че пункът е толкова '' човечен '' към темите си. И така в заключение на настоящото съчинение може да бъде синтезиран следния резултат :
Като че ли твърдението ми, че пънкът може да играе своеобразната роля на коректив на общестено – поитическите отношения не изглежда чак толквоа странно, погледнато от онази страна, която описах. Политическата десоциализация е социален феномен и съществува, макар и едва ли да е формулирана така, както аз я определих. Същността и обаче едва ли е по – различна от моите схващания. Човек крещи '' че му е писнало '', защото е разочарован и излъган, защото такава е средата му, защото понякога е '' забравен '' от обществото. Затова.
