И аз да се включа.

[kolonal]

Здравейте. Отдавна съм решил, че е време да напиша следващата "Една българска роза" или "Моя страна, моя България". Нали не ми се смеете?! Шегувам се, разбира се, но не е ли именно такава мечтата на всеки, решил да седне пред белият лист?! Само че, не знам как да стане таз работа при положение, че не сядам да направя и най-малкият опит да докарам какъвто и да е текст за песен. Точно като във вица за дядо Господ и онзи, който му се молел за шестица от тотото, но не си "пускал" фиш. Та, аз малко се разприказвах повечко, но Ви обещавам скорошни хитове. Може и по-отдалечени да са във времето. А може и никога. Знае ли човек? Все пак драскам по някой ред в стихотворна форма, доколкото ми се отдава. Ще Ви публикувам две мои поетични произведения, май не стават за текстове на песни, но в раздела прочетох и доста други, които не стават, а уж са писани за такива, та моите ще са капка в морето. Извинете ме, ако сметнете, че не им е тук мястото.

 

Съвременен реквием

 

-Татко, защо си тъжен?-попита синчето.

Погалих го нежно, какво знай детето.

Отдавна напиращи в душата ми думи,

поеха по свой път, неразумен:

-Погледни държавата ни- обезверени хора.

Управници дебели и луди без умора.

Погледни раята-селяни нещастни.

Погледа в комата, ракията, жената.

Няма веч герои, останахме шепа.

Аз, чича ти Гошо, комшуто и кмета.

Всички други, сине, предадоха страната.

Освен нея себе си и свободата.

Виждаш ли, сине, кой ни управлява?

Тези хора, сине, са нашта държава.

Няма веч мъже, останахме малко.

Истина ти думам, макар да е жалко.

Нови богаташи, за никой не им дреме.

Нито за тебе, нито за мене.

Тези хора, сине, нас ни управляват.

Те ни превърнаха във жалка държава.

Баба ти да проси за 100 лева пенсия.

Дядо ти във кръчмата да псува на пусия.

Казвам ти тез думи, а сълзи напират.

Стани, иди сине, да ми купиш бира.

Всички сме герои, ама като пийнем.

Псуваме и хулим, ще одим да ги бийме.

А кат изтрезнеем, пак ще бъдем мишки.

Сгушени на топло, на врата с каишки.

Много жалка гледка сме, да знаеш, сине.

За да се оправим ще минат години.

В теб ми е надеждата, да им гледам сеира.

А сега, сине, иди за бира.

Ще гледам новините, тези на турски,

Български веч няма, щот били гяурски.

Ще погледам мача, дано Левски бие.

То и футбол няма, и той си отиде.

И той, кат Апостола, ще изчезне.

Жалко е, сине, а беше полезен.

Няма вече герои, останахме шепа.

Аз, чича ти Гошо, комшуто и кмета.

Пак ще ги псуваме, нали знаеш, онея.

А после, след мача, кой от къде е.

В теб ми е надеждата, да им го върнеш.

Що ни причиниха, света да обърнеш.

Бъди мъж, сине, а не кат баща си.

За жълти стотинки продаде душата си,

сърцето, мечтите и все що желаеше.

Бъди мъж, сине, а не колебаещ се.

 

А аз ще полегна, уморих се вече.

Дано скоро, сине, им стане напечено.

Повярвай във себе си, аз знам, можеш ти.

А аз ще полегна, че ми се спи.

 

 

 

 

СТРАДАЛЕЦ

 

-Страдалец казваш! Как пък го измисли?!

-Повярвай ми, не беше никак лесно.

В главата ми са само тъжни мисли.

Причината познаваш я-ЖЕНА.

-Познал ли си ти що е туй страдание?

-Познал съм що е женско невнимание.

Единствена бе тя за мен до вчера.

Такава друга няма да намеря.

Очите черни, косата и коприна.

Но вчера тя от мене си замина.

-И, питам те, това ли е страдание?

Нима не знаеш за гладуващите хора!

За болните! Умиращи! Бездомни!

Една жена ли е апокалипсис?!

-За мен това е, имам си аз всичко.

И искам аз със нея да сме близки.

Да я целувам, нежно да я милвам.

И жадно аз с уста да я изпивам.

–Не знаеш ли що става в Газа?

–Ох, зная, че накрая ме намрази.

–Какво ще кажеш за войната във Ирак?

-Откак я няма във душата ми е мрак.

Не чувам вятъра, и птичките не пеят.

Не зная как сега ще оцелея.

-Във Косово отново пак се бият.

Във Турция избухна бомба.

Уби шестима, а дванайсет са ранени.

Не виждаш ли, светът е в криза?

-Едната мисъл от ума ми не излиза!

С какво обидих я, какво и сторих?

Какво не бих дал сега да поговорим.

Отново тя да седне на дивана.

Такава помня я, във светлина обляна.

И нежно името ми да мълви.

Уви. Изчезна тя. Сърцето ми кърви.

Аз зная, няма да се върне вече.

Тя каза, че отива надалече.

-Едно ти аз говоря, а ти си друго знаеш!

За хорските нещастия нехаеш.

И виж се, погледни се, друг човек си.

Не те познавам аз такъв, ти беше весел.

Нима от дума не разбираш?

Защо във нищото се взираш?

Тя минало е. Забрави я.

Излез сред хората и друга ще откриеш.

И твоето сърце за друга ще забие.

-Ах, чувам, нещо ми говориш.

Приятелю, ти отношението прости ми.

Ще трябва, аз, сега да се науча,

че няма я и няма да се върне.

Ще трябва пак да се родя. Отново.

За помощ, аз, към тебе се обръщам.

На слепия ти пътя да покажеш.

В света какво се случва да разкажеш.

Последните ми дни са във мъгла.

Но, зная, ще ми подадеш ръка.

Отново своя път, аз, да поема.

Нещастието ми превърни в поема.

Да знаят хората, че любовта не носи само радост.

Да знаят, че не е и само сладост.

А има мъка и тъга.

Уви. Това е любовта.

Къде отиваме, сега, разправяш?

-Отиваме в морето на забравата.

 

 

 

 

А ако на някой му се занимава да ги преработи, добре е дошъл. Ракията и мезетата са от мен.

Редактирано Март 9, 2010 от kolonal

[kolonal]

Здравейте. Отдавна съм решил, че е време да напиша следващата "Една българска роза" или "Моя страна, моя България". Нали не ми се смеете?! Шегувам се, разбира се, но не е ли именно такава мечтата на всеки, решил да седне пред белият лист?! Само че, не знам как да стане таз работа при положение, че не сядам да направя и най-малкият опит да докарам какъвто и да е текст за песен. Точно като във вица за дядо Господ и онзи, който му се молел за шестица от тотото, но не си "пускал" фиш. Та, аз малко се разприказвах повечко, но Ви обещавам скорошни хитове. Може и по-отдалечени да са във времето. А може и никога. Знае ли човек? Все пак драскам по някой ред в стихотворна форма, доколкото ми се отдава. Ще Ви публикувам две мои поетични произведения, май не стават за текстове на песни, но в раздела прочетох и доста други, които не стават, а уж са писани за такива, та моите ще са капка в морето. Извинете ме, ако сметнете, че не им е тук мястото.

 

Съвременен реквием

 

-Татко, защо си тъжен?-попита синчето.

Погалих го нежно, какво знай детето.

Отдавна напиращи в душата ми думи,

поеха по свой път, неразумен:

-Погледни държавата ни- обезверени хора.

Управници дебели и луди без умора.

Погледни раята-селяни нещастни.

Погледа в комата, ракията, жената.

Няма веч герои, останахме шепа.

Аз, чича ти Гошо, комшуто и кмета.

Всички други, сине, предадоха страната.

Освен нея себе си и свободата.

Виждаш ли, сине, кой ни управлява?

Тези хора, сине, са нашта държава.

Няма веч мъже, останахме малко.

Истина ти думам, макар да е жалко.

Нови богаташи, за никой не им дреме.

Нито за тебе, нито за мене.

Тези хора, сине, нас ни управляват.

Те ни превърнаха във жалка държава.

Баба ти да проси за 100 лева пенсия.

Дядо ти във кръчмата да псува на пусия.

Казвам ти тез думи, а сълзи напират.

Стани, иди сине, да ми купиш бира.

Всички сме герои, ама като пийнем.

Псуваме и хулим, ще одим да ги бийме.

А кат изтрезнеем, пак ще бъдем мишки.

Сгушени на топло, на врата с каишки.

Много жалка гледка сме, да знаеш, сине.

За да се оправим ще минат години.

В теб ми е надеждата, да им гледам сеира.

А сега, сине, иди за бира.

Ще гледам новините, тези на турски,

Български веч няма, щот били гяурски.

Ще погледам мача, дано Левски бие.

То и футбол няма, и той си отиде.

И той, кат Апостола, ще изчезне.

Жалко е, сине, а беше полезен.

Няма вече герои, останахме шепа.

Аз, чича ти Гошо, комшуто и кмета.

Пак ще ги псуваме, нали знаеш, онея.

А после, след мача, кой от къде е.

В теб ми е надеждата, да им го върнеш.

Що ни причиниха, света да обърнеш.

Бъди мъж, сине, а не кат баща си.

За жълти стотинки продаде душата си,

сърцето, мечтите и все що желаеше.

Бъди мъж, сине, а не колебаещ се.

 

А аз ще полегна, уморих се вече.

Дано скоро, сине, им стане напечено.

Повярвай във себе си, аз знам, можеш ти.

А аз ще полегна, че ми се спи.

 

 

 

 

СТРАДАЛЕЦ

 

-Страдалец казваш! Как пък го измисли?!

-Повярвай ми, не беше никак лесно.

В главата ми са само тъжни мисли.

Причината познаваш я-ЖЕНА.

-Познал ли си ти що е туй страдание?

-Познал съм що е женско невнимание.

Единствена бе тя за мен до вчера.

Такава друга няма да намеря.

Очите черни, косата и коприна.

Но вчера тя от мене си замина.

-И, питам те, това ли е страдание?

Нима не знаеш за гладуващите хора!

За болните! Умиращи! Бездомни!

Една жена ли е апокалипсис?!

-За мен това е, имам си аз всичко.

И искам аз със нея да сме близки.

Да я целувам, нежно да я милвам.

И жадно аз с уста да я изпивам.

–Не знаеш ли що става в Газа?

–Ох, зная, че накрая ме намрази.

–Какво ще кажеш за войната във Ирак?

-Откак я няма във душата ми е мрак.

Не чувам вятъра, и птичките не пеят.

Не зная как сега ще оцелея.

-Във Косово отново пак се бият.

Във Турция избухна бомба.

Уби шестима, а дванайсет са ранени.

Не виждаш ли, светът е в криза?

-Едната мисъл от ума ми не излиза!

С какво обидих я, какво и сторих?

Какво не бих дал сега да поговорим.

Отново тя да седне на дивана.

Такава помня я, във светлина обляна.

И нежно името ми да мълви.

Уви. Изчезна тя. Сърцето ми кърви.

Аз зная, няма да се върне вече.

Тя каза, че отива надалече.

-Едно ти аз говоря, а ти си друго знаеш!

За хорските нещастия нехаеш.

И виж се, погледни се, друг човек си.

Не те познавам аз такъв, ти беше весел.

Нима от дума не разбираш?

Защо във нищото се взираш?

Тя минало е. Забрави я.

Излез сред хората и друга ще откриеш.

И твоето сърце за друга ще забие.

-Ах, чувам, нещо ми говориш.

Приятелю, ти отношението прости ми.

Ще трябва, аз, сега да се науча,

че няма я и няма да се върне.

Ще трябва пак да се родя. Отново.

За помощ, аз, към тебе се обръщам.

На слепия ти пътя да покажеш.

В света какво се случва да разкажеш.

Последните ми дни са във мъгла.

Но, зная, ще ми подадеш ръка.

Отново своя път, аз, да поема.

Нещастието ми превърни в поема.

Да знаят хората, че любовта не носи само радост.

Да знаят, че не е и само сладост.

А има мъка и тъга.

Уви. Това е любовта.

Къде отиваме, сега, разправяш?

-Отиваме в морето на забравата.

 

 

 

 

А ако на някой му се занимава да ги преработи, добре е дошъл. Ракията и мезетата са от мен.