Маестро Георги Делиганев

[Viara Ivanova]

Днес попаднах на тази статия за Маестрото и си припомних весели случки с него. Имах шанса да общувам с този човек, да се наслаждавам на резкия му език и хумор, и да се уча от него. Предположих, че тук има колеги от Русе (или другаде), които също са общували с него, учили са пеене при него или са били в хор под негово ръководство. Ще е хубаво ако има такива да споделят впечатленията си, някоя смешна случка...

Понеже линкването нещо не бачка, качвам статията тук.

 

 

 

сп. Култура - Брой 35 (2562), 15 октомври 2009

Георги Делиганев: Педагогът трябва да намери мястото си

 

Георги Делиганев(1934) е вокален педагог почти половин век. Това изречение съобщава всичко. И нищо.

И днес няма певец, който да не знае името му. Той отдавна се е превърнал в институция. И е абсолютен авторитет в работата си, независимо от сложната материя и още по-сложните “вокални” взаимоотношения. Поради моженето си. И поради рядката си почтеност и работоспособност... Подготвил е над 130 певци и певици, много от тях работят отдавна извън България. А прочутите му ученици също никак не са малко. Най-късният пример, който ми е известен: от десетина години и басът Орлин Анастасов, и неговият брат Венцислав Анастасов с гордост произнасят името му. Орлин всъщност завърши само “Академия Делиганев”. Това му спести няколко години и той започна кариерата си 22-23 годишен.

Всички музиканти знаят какво е Георги Делиганев и за българските хорове. Той бе вокален педагог на хор “Родина” от 1965 година до смъртта на Васил Арнаудов (1991), с когото бяха световно сравним творчески тандем. В дългия ни разговор, от който тук влиза само част, той говори за консултациите, неговите и на Арнаудов, из цяла България – викали са ги като лекари, като спешна помощ пред голяма изява или конкурс – диригента и вокалния педагог.

Днес Делиганев напълно заслужено се радва на уважението на съсловието. И продължава да се отстоява. Почетен гражданин на много градове, получил и ордени, и медали, той работи във вокалната студия на Училището по изкуствата в Русе, чийто основател е. Няма спирка.

Говори за “почтената” си възраст, но нищо във вида му не я издава: продължава да е като скала, осанката му внушава сила, сигурност и респект, сините му очи винаги светят в иронична усмивка, а “чапрашик –характерът му се чувства и в думите, и в интонацията. Но никога не е трудно да се разговаря с него, защото той мисли конкретно и словото му е прямо и целенасочено.

 

- Как решихте да се посветите на човешкия глас?

- Бях студент по пеене на професор Елена Орукин, неин асистент по-късно беше Елена Киселова. И винаги съм имал интерес към това как стават нещата, търсел съм обяснение. И това бе забелязано от професор Орукин. Работейки с мен, тя винаги имаше едно наум и се стараеше да ми обяснява неща, които са свързани с методиката, като непрекъснато повтаряше едно и също (то и за мен стана верую) - че всеки певец е отделен случай, независимо за какви школи приказваме. И основното, което прави педагогът, е да намери мястото на този отделен случай в общата схема. Тя успя да ми издейства от колегите си възможността да посещавам и техните часове. Да мога да видя и други вокални педагози. И това бе важно, защото всеки си седеше в неговата си кула и пазеше тайните си – да не би нещо да се научи от другия, специалните тайни неща (смее се). Така че това беше голям жест от нейна страна за моята бъдеща кариера...

- Кои бяха тогава преподаватели?

- Всички големи имена. Имаше само една основна разлика – при работа с мъжките гласове единственият, който се занимаваше официално с преходи, беше Христо Бръмбаров. При другите случаи, особено при жените-педагожки, се говореха работи, които сега, от позицията на времето, не могат да се приемат. Включително и това, че като дойде един бас на до диез, на ре и започне да се чуди какво да прави, те казваха: “Това ще стане спонтанно.” А как ще стане? В резултат на което вечер всички се събирахме и си споделяхме проблемите. Та оттам започнах.

- Но за окончателното ми решение да ставам педагог един много печален случай реши въпроса. В края на следването си преживях две тежки операции на гласните гънки, от които първата беше напълно неуспешна, а втората беше перфектна. Но лекуващият лекар, един известен професор, ми каза: “Моето момче, ти ще решиш въпроса сам. Това са доброкачествени тумори, от които може нищо лошо да не стане. Но това е работно място и когато се натоварват, може да станат и злокачествени.” Наистина, нищо ми няма оттогава. Гласът ми беше и продължава да бъде в идеално състояние. Но мислейки по въпроса и съветвайки се с родителите си, особено баща с ми, който беше голям авторитет за мен, аз реших въпроса веднъж завинаги. Защото няма по-голямо наказание за един певец да не пее. И решавайки го веднъж завинаги, престанах да мисля за евентуална бъдеща кариера на оперен певец .

 

- Как се създаде системата на Делиганев?

- Системата, доколкото е моя, се разви в годините. Много неща се преосмислиха и в момента имам твърда концепция за това как се работи. Тя е плод на всичко, което съм прочел и провел на практика – многократно с всички видове гласове. Аз още в началото започнах да работя с всички видове гласове. Защото има и специализирани педагози, които работят с мъже, други работят с жени, едни – само с тенори, други – само с баси и т.н. Но аз знаех, че това нещо ограничава професията.

- Чувала съм от певци, че има разлика в половете по отношение на работата с човешкия глас. Казват, че трябва да се използва различен подход. Вярно ли е това?

- Съвсем естествено е, че не може с едно колоратурно сопрано, тежащо 45 килограма с палтото, да се работи така, както с един 110 килограмов бас, двуметров. Разликата е огромна от физиологична гледна точка. Примерно, високите гласове се ползват във всички случаи с по-високо дишане и по-облекчена опора, докато ниските – точно обратното И още най-различни показатели. Трябва да се работи внимателно и компетентно.

- Колко бързо слагате диагнозата на един глас – става ли, не става ли?

- Има гласове, за които на десетия час може да се каже – явно е природно дарование. А има гласове, на които е необходима поне година, за да се утаят работите и да се види накъде ще отидат. Защото има певци, които неистово теглят - с всеки час, с всеки изминат ден отиват напред. Т.е. израстването им върви плавно. А при други не върви, не върви, не върви... И в един прекрасен момент изведнъж пропяват. Не е чудо, разбира се, те вече имат натрупвания, които сработват.

 

- Има ли ли сте случаи на разминаване с прогнозите си: да мислите, че от един ще стане нещо, а то да не става, и обратното....

- Имал съм, разбира се! Само че понятието – от този става, а от онзи – не, е много разтегливо. Защото едно е да се прехранваш от пеене, друго е да правиш певческа кариера. Има хора, които, макар и рядко, разбират след една-две години, че не могат да направят солистична кариера и ако са умни, се ориентират към професионалните хорове. Много важна подробност за един певец е навреме да усети за какво става. Защото певецът-солист, оперният артист-солист, освен глас и певческо можене, трябва да има и други качества - преди всичко нервна система, непоклатима нервна система, защото най-напред тя рухва. След това трябва да има „здраво гърло”. Има гласове челичени, които, колкото по ги биеш, те стават по-здрави. Има крехки гласове, които не могат да носят натоварвания. И това също педагогът трябва да го разбере – от коя категория е, защото при едните е нужда щадяща методика, а другите трябва да се натоварват, това натоварване им създава навици, които са безценни в професията.

- Има ли естествено поставени гласове?

- Има, разбира се. Това са най-щастливите хора. Примерът е Фьодор Шаляпин. Той е природно поставен глас. Операта “Дон Кихот” е написана за него.

- България се слави като страна на певци. И един певец с добри данни идва при педагога, но после нещата никак не стават, не се получава нищо. Дали това се дължи на неустойчивата природа на певеца, или на някакъв не особено добър подход на педагога? Изобщо, как гледате на израза “българска вокална школа”?

- Това е много сложен въпрос. Но когато се появи лице с явни природни дадености, задължение на педагога е да направи така, че да развие тези природни дадености. А не да направи това, което си е решил да направи с този глас. Основна грешка е да започнем да поправяме природата. Певецът трябва да бъде така направен, че като го слушаш, да мислиш, че никога не е учил. Тоест, природната даденост трябва да се потупва отляво, отдясно, да се гали, никога да не се действа “срещу”.

 

- Но за това педагогът трябва да има рентгенови уши, нали?

- Абсолютно.

- Вие кога разбрахте, че притежавате този талант?

- Много отдавна. Аз имам интуиция, на която вярвам безрезервно. И другото качество, което, за съжаление, не разбирам защо няма популярност в България, е така нареченият вокален слух. Фатална подробност за вокален педагог и за певец. То е онова качество на музикалния слух, с което не само се чува кое е високо и кое – ниско, но и в звука се долавя информация. Защото пеенето е свързано с мускулни усещания, с вибрационни усещания, със зрителни усещания, че и с вкусови усещания... От конкретния звук се разбира къде са проблемите и точно къде трябва да се пипне. Разбира се, певците са два вида: едните са весели хора, които пеят като славейчета и си използват главата само като резонаторна кутия... И други, които прекарват цялата технология през съзнанието си. Те мислят. Така че и това трябва да бъде изяснено – като работиш с един човек, да разбереш от кой вид е. Защото има и междинни форми. Тези, на които им казват “художествен тип”, са щастливи хора. Защото, когато се имитира, не се мисли. И затова има много хора с ограничен манталитет, които стават добри певци, защото имат нюх към пеенето и интуиция, без да са блестящ интелект.

- Това не им пречи да пеят добре.

- Да. Но! Голям певец не можеш да станеш, ако не си личност и ако нямаш съответния интелектуален багаж.

 

- Да се върнем към големия педагог. Цял живот сте стояли някак зад кулисите. Нямате звания, не знам изобщо канили ли са ви в Академията, отказвали ли сте? Затова ви питам. Вие сте Георги Делиганев, когото познават всички в България, но той си седи в Русе... Някак сте като самотен връх, не признаващ никакви институции.

- Много съблазни съм имал - и за София, и за извън България – имах готови оферти. Но, ако трябва да бъда съвсем честен, аз имам проблеми със зодията си – овен съм, което ми е носило големи неприятности. И... не мога да понасям да ме командват, да ме управляват, да ми насочват мисленето и т.н. Тук съм имал самостоятелност, никой никога не ме е надзиравал. Освен в случаите, когато тази мъдра жена, госпожа Елена Киселова, идваше от време навреме в Русе да общуваме. На нея винаги съм можел да задавам въпроси, на които да получа адекватен отговор. Но иначе съм бил напълно самостоятелен в работата си. Трябва да си призная, това е основната причина. Другата причина са известни житейски несгоди, свързани с личния ми живот и със семейството ми. За София имах много покани, но официална покана за работа в Академията не съм получавал. Като завърших академията, бях добре и по актьорско майсторство. И с решение на академичния съвет бях определен да уча оперна режисура в Москва. Народната власт обаче, в лицето на русенската управа, каза, че съм неблагонадежден... Лица с моя произход не можели да учат там. Но то е друг разговор...

 

- А как е положението с музикалната литература за образователния процес. Имате ли “своя” музика за процеса на обучение.

- Аз обръщам особено голямо внимание на възпитанието на гласа със средствата на музиката. Особено голямо внимание! Защото има много класове, в които се казва, че година, година и половина те трябва да пеят “А-у, е-у”. Нищо не се пипа, никакви произведения... Категорично не съм съгласен с това! То е много просто, но човек трябва да помисли. Има произведения, които те карат да пееш по този начин, а не по друг. Става спонтанно. Поради което това не само не трябва да се забранява, ами трябва максимално да се поощрява. Което значи, че да намери един педагог подходящ репертоар за певеца в даден етап от развитието му, е нещо вълшебно. Вместо да човърка с карфица, за да копае кладенеца, музиката свършва много работа вместо него. Само че трябва да знаеш как да го насочиш, изисква внимание. Пеенето не се състои само от пет вокала.

- Значи вървим към музикалната литература, с която обучавате своите ученици.

- Категорично заявявам, че нищо не съм измислил. От многобройната литература, която съм изчел, и от огромния опит, който имам, съм си направил моите изводи... През годините най-лошото е било, че не е имало с кого да се посъветвам. Има много хора, разбира се, но много трудно съм намирал точното лице, което да ми помогне с точен съвет.

 

- Как се държите с учениците си?

- В този сложен процес педагогът трябва да намери мястото си. Типичен пример за това са отношенията ми с Орлин Анастасов днес. Аз започнах най-напред с Венцеслав, с по-големия брат, след това с него. Как се работи с човек, който има 45 първи партии зад гърба си за 12 години и, според мен, 600-700 спектакъла по световните сцени? Ами единствено на принципа: съвети при поискване. Когато има нужда от мен, той се обажда и се разбираме от половин дума. Не се учим вече, защото, като каже: “Разбрах”, значи е разбрал. Така че, ако той има някакъв въпрос, той е конкретен въпрос. Покани ме да бъда на репетициите на “Дон Кихот”. Отидох, защото бях поканен. Ако не ме беше поканил, нямаше да отида. А причината е много проста: “Дон Кихот” е сложна партия – пак поради това, че е писана за един природно поставен глас като Шаляпин. Нито височини има, нито низини – горе има две ми-та, долу – си бемол-ла. Обаче там върти непрекъснато – си, до, до диез – ре, тоест, в най-сложното, в прехода на баса. Едно ре може да бъде изпято или закрито, както казваме, или трябва да бъде закръглено, или трябва да бъде прикрито, или може да бъде незакрито, или умишлено да бъде избелено – по сто начина може да стане. Понеже в тази партия ре-тата са десетки. И тя затова става трудна партия... Освен това, там има много пеене, поради което имаше за какво да приказваме. И ние приказвахме, уточнихме, аз казвам какво мисля, след това той прави рекапитулацията.

 

- Не сте ли мислили, че този опит трябва да предадете на някого – така, както Елена Орукин е започнала навремето да ви го предава?

- Има една фатална подробност и тя е, че аз отидох навремето при Орукин, не тя ме хвана за ухото и ми каза: “Ела сега да те уча!” Аз отидох. Първото условие е този, който има такива намерения, да ме потърси, а не аз него. Това, което мога да кажа, е, че на Илка Попова асистентът, тенорът Николай Моцов - той сега тръгва от най-ниското стъпало – е умно момче, учил е и при мен. И, според мен, ще се развие в тази област.

- Какво бихте казали на младите певци

- Да бъдеш певец е една прекрасна, но много жестока професия. И много трябва да се мисли, когато реши човек да се посвети на нея. Думата е точна – да се посвети. А не да я упражнява. Много трябва да се мисли. Особено когато се види, че пътят не е към големите върхове...

Разговора води Екатерина Дочева

Редактирано Октомври 21, 2011 от Viara Ivanova

[Viara Ivanova]

Честит рожден ден на маестро Делиганев! 

[savov]

Не съм имал удоволствието да имам контакт с г-н Делиганев, но това, което съм чувал за него в музикантските среди е било все прекрасно. Думи от рода на: Един от най-великите хорови вокални педагози... и не само...
Знам, че негови ученици шестват по световните оперни сцени.