Поредната случка с Елка :
"Седим си, петъчно, в офиса и пием кафе. Поглеждаме нервно часовниците, понеже в петък, съвсем закономерно, в три и половина се стоварва куп безумна работа, спешна и със срок веднага. Часът е едва три, значи има още трийсет минути безметежие, преди да настъпи лудницата. В три часа и три минути, вратата плахо се отваря и от процепа се подава рошавата глава на трийсет и кусур годишен младеж. Тениска, шорти и джапанки- класически суит за посещение в администрация. Стиска прилежно найлонова торба Карфур и пристъпя от крак на крак: - Добър ден, госпожа Елка търся? - Аз съм- отговарям предпазливо. Не всеки ден ме търсят като госпожа, особено младежи със голи, загрубели от слънцето и работата крайници. - Здравейти. Татко ми ма праща – младежа млъква и се взира в мен очаквателно. - Ъъ, здравейте. Какъв татко? – малко ме пообърка директността му, не стига че на малко име ми говори, ми и татко му е намесен. - Ми, татко ми, от с. М. – продължава с лаконичността си човечеца. - Ама аз не познавам татко Ви? – звуча леко колебливо и започвам бясно да премятам наум всички възможни житейски ситуации, в които бих могла да се сблъскам с въпросния татко. Ако съдя по възрастта на вестоносеца, изпращача е на поне 60, а това рязко стеснява хипотезите, при които бихме могли да се срещнем. Като се вземе предвид че дори не знам къде е село М., чуденето им прераства в недоумение. Докато на мен зъбчатките ми скърцат и бърча чело умислена, младежа измъква от джоба си очукана нокия, набира, явно татко си и се провиква: - Таткоо, тя каза че не те познава!? – отсреща мъжки глас почва нещо да обяснява, а този пред мен кима усърдно с глава, демек всичко разбира, после протяга слушалката към мен и ми вика: - Татко иска да говори с теб. – поемам кирливото апаратче, долепям до ухо и, учтива до немай къде, със специалния си глас за граждани, изчуруликвам: - Добър ден, Елка Стоянова е на телефона. - Алоо, госпожа Елкааа, здравейти! Аз съм Манол Кръстев, от село М.! Вий ни ма помните, ама преди една година идвахме там, във ваш`та сграда, идин акт плащахме, че малко бяхме в нарушение. И тогава, щото всички бяха много сърдити, ама вие една такава усмииихната, любееезна бяхти, та затуй, сега сина имаши път към града и го пратих много поздрави да ви донисе! - Мерси- казвам аз, трогната и зарадвана- ама нямаше нужда, а съм си учтива по рождение, пък и, нали, хора сме...- Изобщо нямам спомен за тия хора, ама щом казва, че съм била учтива и съм се усмихвала, какво- всички знаят, че Любезност е второто ми име! След размяна на още две-три подобни реплики връщам телефона на младежа, който с видимо облекчение(вече е спрял да се мести от крак на крак), го прибира в джоба си и заявява: - Татко каза да ти дам туй! – и взе, че тупна торбата Карфур на бюрото, врътна се и тръгна да си ходи. Викам му – взимай си торбата бе! Той ми вика- няма! Татко каза да я оставя! Абе, викам, не ти ща торбата! Пък той- Ааааа! И аз не я ща! Въх, ми сега. Събрахме се пет кокошки, седим и гледаме торбата. Не смеем да я пипнем. То, тва, не е подкуп, щото народната обич ни е застигнала, ама знаеш ли как изглежда отстрани. Ми ако е белязана? Ми ако има бомба? - Я да погледнем вътре- казва мъдро едната колежка. – Обаче не пипайте, щото не се знае. – И с две химикалки поотворихме дръжките. Вътре се вижда трилитрова тубичка от минерална вода, пълна с нещо и торбичка с някакви кръгли неща. - Яйца и вино? – предположи друга колежка. - Ами, яйца, той така я трясна тая торба, че щяха да са на сол – възрази трета. - Не знам за вас, ама аз умирам от любопитство – заявих и бръкнах смело в торбата. Оказаха се кайсийки. Меки, уханни, истински селски кайсии. Изядохме ги. А другото беше ракия. На тубата имаше залепена хартиена лента, на която с перманентен маркер някой беше изписал с любов: „ПОДАРЪК ЗА БОГОВЕ!!” Имаше и подпис: К.М. Две седмици стоя таз ракия на бюрото ми, понеже ние в отдела сме само простосмъртни и като такива, не смеехме да пием от предназначеното за Боговете. На третата седмица ми писна да я гледам и занесох тубата на един купон, където дузина не-богове я опукаха с удоволствие и казаха, че била страхотна. Кой е К.М. и до днес историята мълчи.
