Jump to content
Българският форум за музиканти

travelcaster2

Риторичен въпрос

Recommended Posts

Въпросът ми е с какво песента "Johnny B. Good" става внезапно толкова обичана и популярна? 

Взема награди, включена е във филми. Мой приятел, уличен музикант казва: - Като я изпълня, винаги хората започват да дават пари.

Нима има богата, претенциозна мелодия? При Чайковски има. 

Или богата хармония? Три акорда.

Share this post


Link to post
Share on other sites

с един изстрелващ , първичен , и брутално ясен китарен риф.

  • Like 1

Share this post


Link to post
Share on other sites

Е, ти сравняваш поп / рок музика с класика :)

Краставици с карамфили ...

 

Първо Чайковски също е популярен, как ще сравним кое е по-популярно? Не става.

Второ, популярната музика е за това да развеселява хората, да им се дотанцува / пее ... такива работи и в този ред на мисли освен китарния риф има и груув, има и смислен текст ( да не задълбаваме тук  :)  но текстът е важен ), който добре е вплетен в куплетите и припевите.

Всъщност за това дали се харесва едно парче на хората има доста критерии.

Share this post


Link to post
Share on other sites

Лично за мен, това е едно от най-досадните и дразнещи парчета ever, наред със "Смока".

Share this post


Link to post
Share on other sites

"...Не се научи той да пише и чете,
но Johnny B. Good не беше лошо момче!

Go! Go, Johnny, go. Go!"

:metalist:

  • Like 2

Share this post


Link to post
Share on other sites

И аз се питам защо песните на дует Ритон имат по-богата хармония и мелодия,a аз предпочитам Johnny B.Goode ;)

  • Like 5

Share this post


Link to post
Share on other sites

Даже не го знаех това парче... А то било някакъв блус. На мен всичките са ми еднакви. А масата харесва прости неща, няма изненада тук :) По-скоро бих се чувствал неловко, ако трябва да споделям преклонението си пред (да кажем) цигулковия концерт на Чайковски с всички тези хора :D Така че да, няма място за сравнение, за всекиго има по нещо.

Share this post


Link to post
Share on other sites

"never ever learned to read or write" - да беше научил поне едно от двете, айде да не са и двете :(

 

Честит празник, в тоя ред на мисли! :D

Share this post


Link to post
Share on other sites

JBG е от новопоявилия се стил. Подобно е Rock Around The Clock. Това са от първите Рок парчета. В тях има първична сила. Блясъкът на ел. китарите, изобщо амплифицираните инструменти, ритъмът на барабаните, ДНК-то на Блуса.

ДНК на Блуса е Блус скалата и характерната хармония. Американска иновация от началото на миналия век. Елементите на това ДНК заразяват всички следващи жанрове: Rock, Jazz, R&B, Country, Rockabilly, Folk, Folk Rock, Soul, Funk, Pop Rock, Psichedelic Rock, Hard Rock, Prog Rock, Southern Rock, Glitter/Glam, Disco, Rap, Hip Hop, New Wave, Grunge, Punk, Heavy Metal и много други.

Дефиниция на Блус скалата: „Минорна пентатоника с добавяне на понижена 5-та степен и микс между минорен и мажорен терцов тон“. Най-характерната степен остава b7. Тя присъства в Еолийския и Дорийски минорни ладове. Но ако тоналността е мажорна може да бъде Миксолидийски или Блус скала. Разликата е в b5 + b3 и 3.  b7 е характерна и за хармоничния материал на Блуса като антитеза на класическата хармония. При тонален център примерно До мажор в класиката тоническият акорд е До Ми Сол Си. А в Блуса е До Ми Сол Си бемол!!! Малката възходяща септима е голям и трудно откриваем интервал. Но при обратимост на интервалите тя се превръща в голяма секунда (цял тон надолу от основния). Така се открива лесно и чуе ли се в хармонията или в мелодията на дадена песен се усеща разлика от чисто мажорното (европейско) възприятие. Придава блус/рок звучене. Дали не може да се каже американско? 12 тактовата хармонична схема само от трите септакорда. Може да се повтаря до безкрай.

Обществото в Америка търси своята идентичност. Различна от това на старата Европа. Част от тази идентичност се съдържа в Рок културата. За разлика и в опозиция на европейската теория на музиката (ЕТМ) септакордът вече може да бъде тонически. За англосаксонските народи той не е дисонансен, както го определя ЕТМ. Това се забелязва и в техните фолклорни песни.

Нотното писмо е музикален език. Създаден в Европа. Но е труден и изисква многогодишна инвестиция. Американските музиканти създават своя азбука. Вместо „гроздовете от ноти“ представляващи акорди, трудни за четене и моментално изсвирване те ги изобразяват с букви. „А“ е Ла мажор, а „Аm“-Ла минор. С цифри се добавят алтерации. Буквите се пишат над петолинието на място, решено от автора. На петолинието се изписва музикалната тема, а под него – текст, ако има такъв. С познатите знаци за тоналност, темпо и динамика. Това се нарича Lead Scheet. Китаристите, които не желаят да губят време в изучаване на нотно писмо са наложили Таблатурата.

Появата на Рока е епохално събитие. Неговата Блус ДНК резонира с ДНК-то на младите американци и те откриват СВОЯТА музика. Всички искат да го пеят и танцуват.

Духът от бутилката е пуснат и той завладява младите с разбираема за тях музика. Не онази претенциозната и напудрена класическа и чужда музика. Текстовете разказват истории. Опера, с пищни костюми, хореография, сценично шоу но за младите, изпълнена на достъпни за тях сцени. Радиата пускат непрестанно рок, усетили, че вече е на мода.

Това е моят риторичен отговор на въпроса. Само в 500 думи :) 

Edited by travelcaster2
  • Like 5

Share this post


Link to post
Share on other sites

Една поправка. Доминантовият септакорд не е "дисонантен" според класическата теория. Той просто съдържа тежнения, които се разрешават. Дори в джаза това е така. Въпрос на вкус може би, но точно по тази причина блусът ми е скучен и монотонен. Но аз съм си и бял европеец в крайна сметка ;)

Share this post


Link to post
Share on other sites

Не виждам защо трябва да се впускаме в научни и музикални анализи.

За мен е просто:

Chuck Berry "появява" на света нещо, леко, свежо, ритмично, ново (нечувано до момента) и лесно смилаемо. Следват Битълс, Стуонс, Джимарата - лапетата които се вдъхновяват от Чък. Тяхната публика пък, слава богу е все още жива и възпитава децата си...

Има една шегичка, много ми харесва, а и е точно в центъра на риторичния въпрос:

"Какво е джаз музикант? - човек свирещ хиляда акорда пред пет човека

А какво е рок музикант? - човек свирещ пет акорда пред хиляда човека"

Нищо лично, много уважавам елитната музика, но когато става въпрос за забавление, и  три акорда стигат. ;)

 

П.П. Накрая ще цитирам Лили Иванова :greenball:

"Има музика за краката и музика за главата..."

  • Like 6

Share this post


Link to post
Share on other sites

^^ Евгени, мисля, че чичо Митко имаше предвид употребата на мажорно-малко четризвучие като тонически (или субдоминантов, или друга функция) акорд, което е нещо доста характерно за блуса, и мисля, доста по-малко характерно за европейската класика. Тук изключвам джаза, понеже не го познавам добре.

 

Моментално изникващи в главата ми референции(които май няма дори младеж, който да не е чувал):

- Tracy Chapman - Give me one reason to stay here

- Duffy - Mercy

 

Те ползват такова четиризвучие и за трите функции T, S, D. Давам ги само като пример - иначе полето от подобни примери вероятно е безкрайно.

 

ПС: всъщност Mercy в студийния си вид има малко по-сложен аранжимент, за да може това да се усети лесно.

Edited by Evtim Djerekarov
  • Like 1

Share this post


Link to post
Share on other sites

Евтиме, това, което казваш, е така, казал го е и чичо Митко, това е факт. Аз конкретно коментирах следното:

 

"Обществото в Америка търси своята идентичност. Различна от това на старата Европа. Част от тази идентичност се съдържа в Рок културата. За разлика и в опозиция на европейската теория на музиката (ЕТМ) септакордът вече може да бъде тонически. За англосаксонските народи той не е дисонансен, както го определя ЕТМ"

 

Конкретно последното изречение. Септакордът с малка септима (АКА доминантов септакорд) не е дисонантен, просто има доминантова функция, защото малката септима се разрешава с половин тон надолу до терцовия тон на тониката. При блуса всичките акорди са септакорди с малка септима, но не са "доминантови", защото не се разрешават по тоя начин. Но не са и дисонантни - нито в класическата музика, нито в джаза, нито в блуса. Просто в блуса нямат изявена функция, тежнения и разрешение.

  • Like 1

Share this post


Link to post
Share on other sites

Евтим подкрепя моето мнение.

Да се появи мажорен тонически акорд с малка септима е феномен на Блуса и Рока. Преди тях такъв акорд е познат единствено с доминантова функция, но не и с тоническа.

Десетилетия бяха нужни, за да се стигне до дефиницията на Блус скалата. Поради липса на други това става с инструментите на ЕТМ.

НЕЩО НОВО в музиката, дошло в онзи период от миналия век. Първо в южните щати. След това представено с модерни средства от английски знакови групи и известно като "Британска инвазия" в Америка. 

Във филма за Боб Марли "Marley" забелязах, че в началото на кариерата музиката му е в чист мажор. Но в албума, записан в Англия и предназначен за турнето в Америка има много Блус елементи, за да се възприемат добре от тамошната публика. Във филма за Рей Чарлз "Ray" (2004) първият му учител по пиано му показва най-важните три тонове: основния, малката терца и малката септима, най-характерните за Блус скалата.

На края трябва да признаем заслугата на великия Гершуин. Той осъзнава това НОВО НЕЩО и през 1924 година написва Rhapsody in Blue. Всичките музикални теми в тази уникална, вълнуваща и красива пиеса са написани на базата на Блус скалата. 

  • Like 1

Share this post


Link to post
Share on other sites

Create an account or sign in to comment

You need to be a member in order to leave a comment

Create an account

Sign up for a new account in our community. It's easy!

Register a new account

Sign in

Already have an account? Sign in here.

Sign In Now

×

Important Information

We have placed cookies on your device to help make this website better. You can adjust your cookie settings, otherwise we'll assume you're okay to continue.