Jump to content
Българският форум за музиканти

johniebgood

Забавна простотия

Recommended Posts

- Тате, ти сиганин ли си? 

- Да! 

- А мама, тя сиганка ли е? 

- Да, всички сме 100% сигани! 

- Значи всички сме за БСП? 

- А-ааа, чак такива мангали не сме!

 

Edited by Parni_Valjak
  • Like 4

Share this post


Link to post
Share on other sites

cqs1387625312n.jpg

  • Like 2

Share this post


Link to post
Share on other sites

6872264f.jpg

  • Like 8

Share this post


Link to post
Share on other sites

1468808_10202425297531512_1613781848_n.j

  • Like 5

Share this post


Link to post
Share on other sites

:metalist:  :) Нема страшно,он затова е със шлем,да не възприеме инстала..

Share this post


Link to post
Share on other sites

Поредната случка с Елка:) :

 

"Седим си, петъчно, в офиса и пием кафе. Поглеждаме нервно часовниците, понеже в петък, съвсем закономерно, в три и половина се стоварва куп безумна работа, спешна и със срок веднага. Часът е едва три, значи има още трийсет минути безметежие, преди да настъпи лудницата. В три часа и три минути, вратата плахо се отваря и от процепа се подава рошавата глава на трийсет и кусур годишен младеж. Тениска, шорти и джапанки- класически суит за посещение в администрация. Стиска прилежно найлонова торба Карфур и пристъпя от крак на крак:
- Добър ден, госпожа Елка търся?
- Аз съм- отговарям предпазливо. Не всеки ден ме търсят като госпожа, особено младежи със голи, загрубели от слънцето и работата крайници.
- Здравейти. Татко ми ма праща – младежа млъква и се взира в мен очаквателно.
- Ъъ, здравейте. Какъв татко? – малко ме пообърка директността му, не стига че на малко име ми говори, ми и татко му е намесен.
- Ми, татко ми, от с. М. – продължава с лаконичността си човечеца.
- Ама аз не познавам татко Ви? – звуча леко колебливо и започвам бясно да премятам наум всички възможни житейски ситуации, в които бих могла да се сблъскам с въпросния татко. Ако съдя по възрастта на вестоносеца, изпращача е на поне 60, а това рязко стеснява хипотезите, при които бихме могли да се срещнем. Като се вземе предвид че дори не знам къде е село М., чуденето им прераства в недоумение.
Докато на мен зъбчатките ми скърцат и бърча чело умислена, младежа измъква от джоба си очукана нокия, набира, явно татко си и се провиква:
- Таткоо, тя каза че не те познава!? – отсреща мъжки глас почва нещо да обяснява, а този пред мен кима усърдно с глава, демек всичко разбира, после протяга слушалката към мен и ми вика:
- Татко иска да говори с теб. – поемам кирливото апаратче, долепям до ухо и, учтива до немай къде, със специалния си глас за граждани, изчуруликвам:
- Добър ден, Елка Стоянова е на телефона.
- Алоо, госпожа Елкааа, здравейти! Аз съм Манол Кръстев, от село М.! Вий ни ма помните, ама преди една година идвахме там, във ваш`та сграда, идин акт плащахме, че малко бяхме в нарушение. И тогава, щото всички бяха много сърдити, ама вие една такава усмииихната, любееезна бяхти, та затуй, сега сина имаши път към града и го пратих много поздрави да ви донисе!
- Мерси- казвам аз, трогната и зарадвана- ама нямаше нужда, а съм си учтива по рождение, пък и, нали, хора сме...- Изобщо нямам спомен за тия хора, ама щом казва, че съм била учтива и съм се усмихвала, какво- всички знаят, че Любезност е второто ми име!
След размяна на още две-три подобни реплики връщам телефона на младежа, който с видимо облекчение(вече е спрял да се мести от крак на крак), го прибира в джоба си и заявява:
- Татко каза да ти дам туй! – и взе, че тупна торбата Карфур на бюрото, врътна се и тръгна да си ходи.
Викам му – взимай си торбата бе! Той ми вика- няма! Татко каза да я оставя! Абе, викам, не ти ща торбата! Пък той- Ааааа! И аз не я ща!
Въх, ми сега. Събрахме се пет кокошки, седим и гледаме торбата. Не смеем да я пипнем. То, тва, не е подкуп, щото народната обич ни е застигнала, ама знаеш ли как изглежда отстрани. Ми ако е белязана? Ми ако има бомба?
- Я да погледнем вътре- казва мъдро едната колежка. – Обаче не пипайте, щото не се знае. – И с две химикалки поотворихме дръжките. Вътре се вижда трилитрова тубичка от минерална вода, пълна с нещо и торбичка с някакви кръгли неща.
- Яйца и вино? – предположи друга колежка.
- Ами, яйца, той така я трясна тая торба, че щяха да са на сол – възрази трета.
- Не знам за вас, ама аз умирам от любопитство – заявих и бръкнах смело в торбата.

Оказаха се кайсийки. Меки, уханни, истински селски кайсии. Изядохме ги.

А другото беше ракия. На тубата имаше залепена хартиена лента, на която с перманентен маркер някой беше изписал с любов: „ПОДАРЪК ЗА БОГОВЕ!!” Имаше и подпис: К.М.
Две седмици стоя таз ракия на бюрото ми, понеже ние в отдела сме само простосмъртни и като такива, не смеехме да пием от предназначеното за Боговете. На третата седмица ми писна да я гледам и занесох тубата на един купон, където дузина не-богове я опукаха с удоволствие и казаха, че била страхотна.
Кой е К.М. и до днес историята мълчи.

  • Like 1

Share this post


Link to post
Share on other sites

1002027_562447613839940_829318843_n.jpg

  • Like 1

Share this post


Link to post
Share on other sites

Create an account or sign in to comment

You need to be a member in order to leave a comment

Create an account

Sign up for a new account in our community. It's easy!

Register a new account

Sign in

Already have an account? Sign in here.

Sign In Now

×

Important Information

We have placed cookies on your device to help make this website better. You can adjust your cookie settings, otherwise we'll assume you're okay to continue.